Малки мигове

Моменти, в които затваряш очи и се чувстваш свободен. Истински.

Не бързаш. Няма къде да отидеш.

Могат да траят само миг, но са там и те чакат.

Да слушаш музика на улицата.

Да ходиш бос.

Да пееш с щурците.

Да посрещнеш изгрева.

Да се впуснеш в нощта…

Малки мигове от вечността. 

Едни и същи

Историята е осъдена да се повтаря. Едни и същи грешки се въртят на колелото. 

Обречени сме от собствените си дела. 

Вихрушката вилнее и помита всеки, дръзнал да постави крак върху таз земя. Всеки, понечил да говори. Или да мълчи. Всеки, заграбил жадно първата си глътка въздух и помислил, че може да лети. 

Ударът е тъй жесток в мига, в който осъзнаеш: неусетно си престъпил всичките си принципи и доброволно си качил и теб на колелото. 

Сам

Слабост ли е, ако се предам, когато силите ми са привършили? Когато спра, а от пътя има още? Когато падна, а върхът остава горе? Там, далеч от мен. 

Но не мога. Нямам сили. Нямам и душа. Оставих я на пътя, за да не тежи. Обещах й да се върна, а тя е още там и чака. Да я взема и да я прегърна. Отново да се слеем в едно. Аз в нея. Тя в мен. 

Но силите ми се привършиха. Спрях, не стигнах. Малко ми остана, а назад е цяла вечност. 

Спрях. Не стигнах. Там останах.

Без сили, без душа. 

Сам с нищото до мен. И бездната отпред да ме прегърне. 

Сам, с копнежа за една милувка и спомена за другото ми аз. 

Сам. 

Тя

Поглеждам я и виждам цялата Вселена тихо скрита в зеницата й. 

Усмихвам се, а тя ми отговаря и този миг се слива с безкрая.

Докосвам я, а тя ме разпознава и поглежда нежно, та всичко друго да забравя...

Защото...

Защото бяхме там, а вече - не.

Изхвърлени от спомена за вчерашния ден,

оставени на вятъра от миналата есен, 

на припева на изгубената песен.

Кому сме нужни?

Май на никого.

Кой ни вижда?

Никой днес.

Кой ни помни?

Никой утре.

Чакат...

Чакат някого... Кого ли?

Аз съм там. Значи някой друг. 

Скреж

Паметта ни е къса. Изчезва.

Стапя се като скреж в дълбините на утринното слънце. 

Забравих

Забравих меланхолията в багажа си. А без нея есента е скрита. 

Срещнах го.

— Би ли ми казал кой път да хвана оттук?

— Зависи накъде отиваш — отвърна Котака.

— Все едно накъде… — каза Алиса.

— Тогаз е все едно кой път ще вземеш — рече Котака.

— …само да стигна някъде. — добави Алиса, за да поясни.

— О, сигурно ще стигнеш — рече Котака, — но трябва да вървиш доста дълго…

Липсват ми

Липсват ми залезите тази година. Не знам къде са. От известно време ги търся, но без успех. 

Само миналогодишния им аромат усещам. Свеж и лек. С дъх на носталгия.

Там, където си

Ако си там, те няма.

Думите се губят в мъгла. А после пак са тук.

Точно преди зора.

Няма нужда от слова. Няма нужда от мълва. 

Нужен е само поглед.

И докосването в здрача на деня.

С чадърите да се внимава

С чадърите да се внимава,

че не знаеш откъде ще ти се вземе

да скачаш по тревата и

в локвите да плискаш.

С чадърите да се внимава,

че топлото се хвърля,

пороят не снижава,

а кучето ръмжи.

С чадърите да се внимава,

че не знаеш някъде гърми,

котката се киска,

а никъде не спира да ръми.

Живот на половинки

Живот на половинки.

Наполовина готови.

Наполовина достигнали.

Почти щастливи, и също толкова нещастни.

Не съвсем самотни, ала и не точно с други.

Наполовина предадени и

наполовина изядени.

А толкова малко ни трябва. И дори не е половинка.

По-малко е от четвъртинка.

Тук и там

Drove my Chevy to the levee, but the levee was dry...

Когато не мога да съм там, отивам въпреки това.

Но къде е то? И защо желая да отида?

Заради пътя? Заради онова там, което не е тук?

За себе си? За да съм там, а не тук?

Или да съм там, защото искам да съм тук...

Follow me...

Накъде отиваш?

Една

А къде ли е другата?

Последен дъх

 

Почуках на вратата. ТЯ отвори, погледна ме учудено и попита:
- Кой си?
- Не знам.
Опитах се да я погледна в очите, но това се оказа невъзможно. ТЯ няма очи. Няма лице. Няма душа. За НЕЯ времето не съществува. ТЯ си има вечността.
- Защо си дошъл?
- Не знам.
- Какво искаш?
- Не знам.
Усетих как ме изучава. Посегна към мен и свали маската от лицето ми.
- Така е по-добре. Сега вече си готов.
Помълча за миг, след което отново ме попита:
- Кой си?
- Аз съм – отвърнах Й.

Кой?

Е, да, де...

Тик-так...

И отново за промяната.

Защото тя е неизбежна.

Защото е неотменима и нужна ни.

Тя е тази, която ни срива на земята,

но и тази, която ни дава криле, за да се изправим след това. 

Тик-так…

Нашепва ни и отмерва всяка стъпка,

защото с всяка следваща се доближаваме до същината.

Тик-так… 

Продължава песента си и никого не чака.

Тик-так…

Защото никога не си готов, но тя винаги е част от теб.

Тик-так…

Защото нищо никога не е същото.

И в това е смисълът. 

Тик-так. 

За всяка секунда живот

Тишината на един умиращ ден. Здрачът наоколо, който бавно прегръща всичко и ти напомня, че скоро няма да си сам. Нощта идва, за да ни нашепва хиляди слова.

Пролетната песен на птиците преди и последният лъч светлина да изгуби битката за този ден. 

Вечерницата и следите от самолети около нея, пронизващи едно заспиващо небе.

Един от тези моменти, в които човек може напълно да се изгуби.

Момент, който неусетно се превръща в център на цялата ми вселена. Няма минало, няма и бъдеще. Съществува само тук и сега.

Не познавам никого, защото аз съм никой. Оставаме само аз и звукът от сърцето ми.

Бавен, спокоен, ритмичен.

Чувам само него, сърцето ми, кротко и сигурно да отмерва всяка секунда живот.

Кой съм? Къде съм? Защо съм?

Няма значение.

Бавно, спокойно, ритмично.

Удар след удар за всяка секунда живот.