Разни снежни

Ех, че сладко :)
Весело посрещане на Нова Година и все хубави патила да се случват :)

Равносметка

Питам се кого боли повече, този който научава истината или онзи, който я споделя?
А отговорът все се крие зад ъгъла. Вървя по улицата и го усещам, ала там отново няма нищо. Все някой ден, казвам си, ще го открия.
Края на годината по традиция е време за обичайната и очаквана равносметка.
Е, имаме нужда от миговете си на изтрезняване, защото те карат едните да се опомнят, а другите - да осъзнаят, че е време да се променят. Дали и кога това ще стане зависи единствено от големината на тайната и истината, скрита в нея.
Поглеждам се в огледалото и се чудя от кои съм. Кое трябва да направя? Да се опомня или да се променя? Колко дълъг е пътят, който трябва да измина и къде ще ме отведе той? Колко хора ще нараня през това време?
И, всъщност, моята равносметка се оказва списък с въпроси. Напълно в реда на нещата за мен. Ала като разровя кутията пълна с въпроси, намирам и една малка истина, скрита сред тях.
Веднъж един приятел ми каза, че наранявам хората, но не го правя нарочно. И е така, не е нарочно, приятелю. Не е нарочно.

Печени филийки

Полезно е от време на време човек да се рови из килера и да търси старите скелети, почти забравени там. Казват, че животът на човека е такъв, какъвто си го направи. Нали така? Тогава, може би, е нужно да имаме и силата да извадим скелетите и да ги облечем в тъканта на промяната, за да се превърнат в нещо ново с вкус на дежа вю.
И тогава? Тогава сърцето ти ще се усмихне така, както се усмихва при мириса на черен чай и печени филийки, поръсени с полъха на зимата.

Танго

В тангото не съществуват грешки. Не е като в живота.
Направиш ли грешка, просто продължаваш да танцуваш...

Ежедневни разни

Напоследък съм се забила в някакво сиво ежедневие и отчаяно се опитвам да си организирам едно доколко импулсивно, доколко организирано бягство. Ала междувременно идвайки сутринта на работа намерих бележка на клавиатурата си. Авторът е колегата, с който работя :) Ей такива неща малко помагат в сивотата на ежедневната мъгла :))) Искрено ти благодаря :)

Ех, този Тери Пратчет!

- ... А СЕГА ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМ.
- Толкова скоро ли?
- АМИ ДА. НЕ БИВА ДА СИ ПРАХОСВАМЕ ВРЕМЕТО! - Смърт донагласи седлото, после тикна златния си животомер под гърбавия нос на Албърт. - ВИЖ! ИМАМ ВРЕМЕ! НАЙ-ПОСЛЕ ИМАМ ВРЕМЕ!
Албърт се отдръпна уплашен.
- И щом вече го имате, какво ще го правите?
Смърт яхна коня.
- ЩЕ ГО ПРОПИЛЕЯ!

...

Фреди светулката

Вече няколко дена малкия племенник се скъсва да плаче от мъка, защото му се загубило любимото другарче - Фреди светулката. Отне ни известно количество време да му обясним, че Фреди всъщност е отишъл до Англия да си вземе резервни светещи дупета и сега пътува обратно с цял куфар дупета. Даде вид да ни разбира, въпреки че ни хвърли един съмнително пренебрежителен поглед. Сигурно ни е сметнал за загубили разсъдъка си възрастни, които се опитват да му обясняват някакви неща, ама той не ни вярва. Не ги разбирам тези 4-месечни бебета :))))
А ето го и въпросния Фреди:

Утрин

Противно на всички мои очаквания за днешния ден, той започва да се очертава като не чак толкова черен и противен, но все пак се появи и един препъникамък. На милото му взеха шофьорската книжка за файтони с еленчета, защото засече един впряг с костенурки. Питам го аз защо така, а той ми отговаря: "Ама те какво ми се влачат". Дано да му я върнат докато отново завали сняг, че не знам как ще изкараме тази зима.
Ей такива работи засега. Дано да няма други инциденти за днес.

Шаш!

Не, че си нямам достатъчно работа в офиса, ама нали знаете как от време на време човек се зарейва из интернет пространството и... добре де - кръшках от работа. Ама само малко :)
И седейки пред компютъра и (не)вършейки работата си попаднах на един факт. Направо се стъписах, защото съм против колата (въпрекииии че от време на време пийвам по глътка, две, три... добре де - чашка). Та ето за какво става въпрос:

"Ако съществуваше гейзер с изпитата досега Coca-Cola, то той би текъл непрестанно в продължение на 1689 години".

Лошо, Седларов, лошо.

Обаче също така научих, че "Един 30-килограмов октопод може да се промуши през дупка с размерите на монета от 1 лев, защото няма кости".
Виж, това вече е много интересно и полезно да се знае. Никога не знаеш кога ще ти потрябва да бягаш от един 30-килограмов октопод и ще решиш да се промушиш през такава дупка, за да му избягаш. Очевидно не трябва да се прави, защото това няма да помогне.

Catalina Estrada

Днес получих календара на Каталина Естрада за 2010 година. Ужасно много ми харесва цялата тази шарения. Ето и снимки:

Сенки

И изправени пред стената на своя живот, безмълвно гледаме жестоката игра на сенките...

Разговор

- E, докъде я докара?

- До юношеството.

- Много бавно действаш – погледна ме и ми се усмихна.

- Какво очакваш? – отвърнах някак машинално, защото как се отговаря на Смъртта, която ти се усмихва в този момент?

- Когато дойдох да те прибера и се съгласих на молбата ти да си припомниш живота си, нямах предвид секунда по секунда.

- А аз имах точно това предвид, когато те помолих, за да мога да го изживея още един път.

- Един не ти ли беше достатъчен?

- А на теб вечността достатъчна ли ти е?

Вместо отговор, отново получих усмивка. Смразяващата усмивка на Смъртта. Не знаех как да я приема и дали означаваше нещо, защото никога не съм и предполагал, че Смъртта може да те погледне в очите и да ти се усмихне. Не предполагах и, че някога ще ми позволи да изживея живота си втори път. Вярно, че беше благодарение на известна доза хитрина от моя страна, но в крайна сметка можеше и да не ми позволи. Затова седнах и започнах да си припомням живота си отново. Ден по ден. Час по час. Минута по минута и така до всяка секунда. Не исках да го пусна. Не исках да тръгна след Смъртта, която стоеше търпеливо до мен и чакаше да приключа с жалкия си опит. В крайна сметка тя имаше вечността. А аз се опитвах да се забавя дори и със секунда. Нормална човешка реакция. Всички ни е страх от Смъртта и въпреки че знаем, че е неизбежна, не искаме да тръгнем след нея, когато дойде да ни прибере при себе си.

В крайна сметка приключих с всеки един миг от живота си. Беше време. Нямаше как да се забавя повече. Тогава тя ме попита какво наистина искам. Можех да поискам всичко и да го получа. Незнайно защо ми даде този шанс. Можех да поискам да ме върне и отново да изживея наистина живота си, да оправя всички мои грешки. Ала не. Знаех какво щеше да ме попита, ако й го бях предложил: „Да оправиш грешките си? Но не бяха ли именно те, които те водеха напред и не изживя ли живота си именно заради тях?”. И наистина – така беше. Живях живота си така, както е трябвало и заради това, което бях, а не въпреки това.

Дълбоко в умиращото си сърце знаех какво искам. И го поисках. Поисках за миг поне отново да усетя с босите си крака сутрешната роса върху пролетната трева.

Catalina Estrada

Реших да си направя деня малко по-шарен и се разрових в разни смътни спомени в моята не чак толкова подредена глава. И взех, че открих една изключително приятна илюстраторка, която навремето беше правила разни календари за Паулу Коелю, а ако не се лъжа и за 2010 година ще има такъв. Еми, приятни шарени моменти на ето това място :)

Как...

Последните дни в мен зее една голяма дупка самота. Ала не моя самота. Самотата на хора около мен, които виждам, че страдат. И си мисля как да помогна, как да намаля страданието, как...

Сядам и мисля. Дълго. Понякога нощем се събуждам с някаква мисъл, но и тя потъва в тъмнината на града и бавно заглъхва с шепота на всички неизречени слова...

И постепенно започва да ме задушава мисълта, че не съм способна да помогна. Не и този път. Не и аз. Помощта ми ще бъде изкривена през някаква моя призма и вместо да дам радост, неусетно и без да искам ще дам тъга. Не е нарочно. Просто съм в такъв етап от живота си. Намирам се на различни релси от тези, на които искам да помогна и вместо да направя добро, ще направя някоя беля. Несъзнателно. Да, любовта ни понякога наистина може да бъде и задушаваща.

Затова единственото нещо, което в миг като този мога да кажа на моите мили хора, е:

"В рецептата на нашия живот винаги ще има и щипка болка и докато няма как да не я усещаме, има начин да не я възприемаме".

Без паника!

Опитвам се да се съвзема от "мъничкия" отпуск, който си пуснах преди известно количество време, което сега няма нужда да споменаваме, защото всеки би могъл да се убеди в даденото количество само, ако погледне малко по-надолу. Както и да е, съвземането се състои в това отново да пусна Алфа, Бета или прочие вълните на мозъка си и да се опитам да мисля/пиша смислени неща (с изключение на настоящия пост :)

Сега, направо към темата - научих две много важни неща по време на интергалактическата ми стопаджийска отпуска, а именно:

Номер 1 - Човек винаги трябва да знае къде му е хавлията и

Номер 2 - Пангалактическият гаргаробластер е едно изключително сериозно питие, което оставя у теб усещане като след грабеж - взели са ти парите и те боли главата. Затова препоръчвам да се пие изключително внимателно :)

Иначе не съм изперкала съвсем, просто прочетох отново това и за пореден път съм във възторг и се хиля неистово на кълбенце на пода :)

Сърдечно препоръчвам тази книга на всеки, който поради една или друга причина не е съумял да я прочете (неясно защо :) .

Мъничък отпуск :)

Понякога човек просто има нужда да не прави нищо. Мдам – нищо. Н-И-Щ-О.

Та така и аз. Почти ми се получава, но това си е проблем на моята глава. Не мога да стоя на едно място. Ама поне се опитвам.

Та сега съм си взела вещите и къщичката и официално съм пуснала молба за мъничък отпуск от мислите си. Но то си и личи по честите публикации тук :)

Спомени в червено

Прибирам се късно вкъщи и събувам яркочервените си гуменки. Поглеждам ги и в спомените си се заравям, за да открия тези от Солун преди години. Слънчеви спомени за разходки в Солун. „И къде още?”, питам ги аз, а те ми отвръщат: „Е как къде? Не помниш ли? В Лондон!”. „А да, и там”, казвам си тихо.

Прибирам ги в шкафчето и се усмихвам. Мисля си колко е хубаво да ги има предметите понякога, че да си спомняме разни приятни случки.

И се питам: Дали спомените ни са не в нашата памет, а се крият във всички мили нам предмети?

А те ни ги казват само, когато съумеем да ги чуем…

Вълча кръв

Снегът тихо падаше и превръщаше всичко наоколо в една безкрайна бяла пустош. Беше нощ. Ала тази нощ не бе като всяка друга. Насред бялата пустиня, високо в планината имаше една хижа, а в нея спокойно живееше горския. Или обикновено живееше спокойно. Но не и тази нощ. Тази нощ бе изпаднал в състояние, в което беше способен да направи някоя безвъзвратна глупост. Глупост като това да лапне дулото на двуцевката до него. Въобще не проумяваше как се стигна до тук. Как така стигна до това състояние на тотално умопомрачение?
„Добре, мисли рационално! Това е невъзможно и ти просто си внушаваш! Точно така! Явно тази вечер прекали с алкохола и ето го резултатът. Всичко е наред. Успокой се.”
След тази мисъл той се поотпусна и реши да си легне, за да си почине малко. Но още не беше стигнал и до средата на стаята, когато отново ги чу. Вълците наоколо за пореден път изръмжаха и той потрепера от ужас. Значи не си бяха отишли. Усещаше присъствието им толкова осезаемо, колкото усещаше и желязната студенина на оръжието в ръката си. Нямаше представа какво да прави. Обиколи няколко пъти стаята с надеждата да му хрумне нещо, но с всяка крачка имаше чувството, че полудява все повече. Седна отново на креслото и допълни чашата си с уиски. Беше вече четвъртото или петото, но имаше ли някакво значение? Кой ги броеше? А и особено в нощ като тази.
„Добре.”, каза си той. „Мисли! Вълците не си отмъщават. Те са просто вълци. Животни без чувства и памет. Не могат да си отмъщават за това, че си застрелял една от тях, а и ти го направи при самозащита.”
Но знаеха ли вълците това? За тях си беше чисто и просто убийство. Тяхната майка, тяхната сестра беше убита в опит да защити малките си. Ала сред освирепелите вълци имаше и един, който бе готов дори да умре, но да разкъса този, който му бе отнел най-скъпото – неговата партньорка.
Ето как гледаха вълците на тази случка. Освирепели, те бяха дошли до леговището на този странен звяр, който използва някакви още по-странни средства, за да убива. Бяха го надушили, че е вътре и след като видяха, че няма как да стигнат до него, решиха да чакат. И чакаха. Търпеливо и достойно, защото знаеха, че все някога трябваше да излезе за нова плячка.
А вътре страхът бавно превземаше съзнанието на този „звяр”. Реши да се поуспокои и отпи от чашата си. Загледа се в нея и се замисли защо винаги пиеше от една и съща чаша. Беше изключително странна чаша, каквато не бе виждал никъде другаде. Чаша от зелено стъкло.
„Колко странно. Кой прави чаша за уиски от зелено стъкло?”
Да, странната зелена чаша. Неговата зелена чаша. Не даваше на никого да пие от нея. Случваше се някой да дойде в хижата и случайно да я вземе, след което веднага съжаляваше, защото биваше засипан от безброй обидни думи. Всички се чудеха как този спокоен човек ставаше съвсем друг, когато стане въпрос за тази странна и грозна зелена чаша.
Но той обичаше тази чаша. Защо ли? Защото беше нейната чаша. На тази, която внесе радост и смисъл в онова съществуване, което той наричаше живот. Онова сиво ежедневие, в което бе затънал. Онази, която обичаше повече от всичко и която бе загубил за миг.
Притвори очи и се сви на креслото от болка. Припомни си мига, в който всичко престана да съществува и не му бе останало нищо друго, освен тази единствена болка. Странното бе, че не си спомняше как куршумът я уцелва по погрешка или как тя пада безжизнена на земята. Спомняше си единствено димът от дулото и мириса на барут. Знаеше, че смъртта й е следствие на сбор от злощастни случайности и все пак искаше да убие човека, отнел му най-скъпото. Никога не забрави този ден. Не можа да прости и на себе си, че я накара да отиде с него на лов, въпреки нежеланието й. Беше такъв егоист. Мислеше само колко ще му е приятно тя да е до него в този ден, но не мислеше за това как тя се чувства. Но уви, живота и съдбата му предоставиха най-болезнения урок.
След това реши да зареже всичко и дойде тук. Постегна хижата, полусрутена от годините, през които бе стояла безлюдна. След което направи нужните постъпления, за да стане горски и прекарваше дните си обикаляйки територията, за да се грижи за нея и да пази обитателите й от бракониери.
Но докъде стигна? Днес отне живота на една вълчица. Дали го беше нападнала или бе просто самозащита от нейна страна? Дали вълците бяха навън заради него и чакаха да отмъстят или беше просто случайност? Ала, ако бе научил нещо от своя живот, то това беше, че случайности няма. Всяко нещо ни се случва с точно определена цел, независимо дали ни харесва или не. Значи вълците бяха тук, за да отмъстят…
Какво щеше да стане? Какво му оставаше да направи? Не можеха да стоят вечно отвън и да го чакат. Или?
Отново затвори очи и се замисли. Какво имаше на този свят? Едно единствено нещо. Най-скъпото. Стана и отиде до лавицата с книгите. Отвори една и извади най-ценното си притежание. Беше писмо от нея. Но не то беше ценното, а това, което пишеше в него. Това беше най-съкровеното му нещо. Единственото, което притежаваше в този живот. Бавно се зачете в написаното и докато четеше отново ги чу. Вълците за пореден път напомниха за себе си и го предизвикваха навън. Приближи се до прозореца и го видя. Този, който беше обезумял от болка и чийто живот или смърт щеше да се осмисли само от едно – отмъщението.
Вълкът усети присъствието му и погледна към леговището. Видя го да стои там и се приготви да посрещне врага си…
Погледите им се срещнаха и тогава горския разбра истинската причина, поради която бяха отвън. И в този миг усети, че му остава само едно.
„Аз бих направил същото нещо, ако имах достатъчно смелост”. Хвана двуцевката с едната ръка, а в другата продължи да държи писмото. Излезе навън сред вълците и започна да стреля, знаейки, че ще му е за последен път. А те бяха много. Много повече от него…
След миг всичко утихна.
На развиделяване хижата на горския отново бе пуста. Вратата й беше отворена, а пред нея сред труповете на няколко вълка лежеше той. Беше умрял заедно със съществата, които най-много уважаваше. Беше умрял с този, който най-много заслужаваше уважението му. Този, който направи това, което сам не бе посмял да извърши – беше отмъстил. Но докъде доведе това?
Снегът наоколо бе пропит от човешка и вълча кръв, сляла се в едно…
Слънцето бе почти изгряло и на бледата светлина се отличаваха буквите върху смачкания лист хартия в ръката на безжизнения труп. Ако някой го бе прочел в мига преди вятъра да го отнесе завинаги, би видял най-ценното нещо, което този човек притежаваше, а именно:

„Единственото нещо, което наистина притежавам в този живот, са спомените ми. И нищо друго. Само тях ще взема със себе си. Заради тях вървя напред и заради тях се усмихвам. Но човек не бива да бъде егоист. Затова ще ти ги подаря и те ще станат и твои спомени. Само ако имаш още малко търпение, съкровище, защото този дар не се дава лесно. Човек трудно се откъсва от най-милите си неща. За добро или лошо. Знаеш, че търпението е добродетел. Ала ние сме хора, в крайна сметка. Затова единствено те моля да съумееш да го запазиш. Да си там. Да дочакаш моя най-скъп подарък. Да дочакаш да ти подаря спомените си…”

Заради...

Заради един спомен...

Заради едно пътуване...

Заради една мечта...

Защото на път човек е друг чрез себе си,

не се страхува и захвърля маската си,

търси и намира,

бяга от и към.

Защото на път човек мечтае...

Кутията

Вървеше по улицата и искаше да се прибере по-скоро вкъщи. Вървеше и мислеше. Дори не забеляза как след известно време стигна до дома, в който беше израснал и в който сега живееше сам. Вече. Отскоро.

Завъртя ключа и влезе в тишината на къщата. Вътре нямаше никой, но той и не очакваше да има. Съблече сакото си и го захвърли на пода в коридора, а вратовръзката закачи на рамката на огледалото в хола. Просто така. Изведнъж му се прииска да запали камината – нещо, което не беше правил от години. Запали я и седна на дивана. Затвори очи в опит да избяга от мислите си, но това само им позволи нахлуят в съзнанието му с пълна сила. Мисли за печал, самота и загуба. Мисли за това, че не му остана абсолютно нищо. Мисли за живота и неговите коварни обрати. За дъното и калта. За човешката злоба и корист. За страх и отчаяние. За алчност и завист. За предателство. Черни мисли. Безнадеждни.

Не, не можеше повече! Отвори очи и извика с всичка сила. Опита се да ги прогони всичките, но те имат навика да не слушат и да се загнездват в съзнанието ни, докато не ги осъществим, не ги осмислим или не полудеем. Опита се да се разсее и се разходи из хола. Сипа си уиски в кристална чаша и седна отново. Запали пура и отпи малка глътка.

Беше сам в тишината на къщата и слушаше огъня. А той имаше какво да разкаже – безброй човешки истории, които хората му бяха разказвали. И сега беше на път да чуе още една.

Внезапно чу шум от тавана и се стресна. Първоначално реши, че е котката на съседите, която имаше навика да се промъква у тях, но после се сети, че тя беше починала преди два дена. Или три. Не беше сигурен, а и кой помни смъртта на котката на съседите си? Скоро чу шумът отново. След кратък размисъл реши да се качи да провери. В крайна сметка вече нямаше нищо. А нищо не се губи.

Качи се по стълбите и отключи вратата на тавана. Вътре беше тъмно и прашно. Отне му малко време да се сети къде беше ключът за лампата и да го запали. Откога ли не беше идвал тук? Може би откакто починаха родителите му преди години. Беше качил всички техни вещи тук, заключи вратата и повече не стъпи на тавана. Но сега имаше нещо тук, което издаваше странен шум. Не точно в този момент, но преди малко. Пристъпи и се огледа наоколо. Всичко беше покрито с бели чаршафи и не виждаше откъде би могъл да идва шумът. Опита се да се сети какъв по-точно беше – сякаш нещо беше паднало. Нещо метално. Но как така падна два пъти?

Направи няколко крачки и стигна до средата на помещението. Беше готов да си върви, когато на пода видя малка метална кутия. По-скоро тенекиена. Приличаше на тези от бисквити, но по-странна. Взе я със себе си и слезе в хола при камината. Седна отново на дивана и започна да я разглежда с интерес. Беше я забравил. Кутията. Тази, която намери, когато беше дете и в която и до ден днешен не знаеше какво има. Една сутрин тръгна за училище и когато отвори вратата видя кутията на верандата.

Продължи да я разглежда на светлината на огъня. Малка и синя на цвят, но цялата облепена с всякакви пощенски марки, самолетни лепенки и печати. Сякаш беше обиколила целия свят. Тази малка синя кутия. И изведнъж се сети защо, в крайна сметка, я беше захвърлил на тавана. Когато я намери, бе изключително ентусиазиран и веднага се опита да я отвори, но не успя. Няколко месеца след това всеки ден се опитваше да отвори кутията с какво ли не, но тя все оставаше затворена. Накрая загуби интерес. Прибра я в един шкаф и само от време на време се сещаше за нея, но тя остана затворена. А после, когато родителите му починаха, я захвърли заедно с всичко останало на тавана. До сега. До момента, в който кутията не издаде този звук, защото беше паднала. Два пъти.

Остави я на масата срещу него и я загледа. Какво ли имаше в тази кутия и кой я беше оставил на верандата преди толкова много години? Реши да я отвори. Какво бе учудването му, когато взе кутията и просто отвори капака. Без сила. Без трудности. Просто повдигна капака и той се отвори. След толкова много години щеше да разбере какво има в малката синя кутия. Тази, която беше обиколила света.

Погледна вътре и се засмя. Не можеше да повярва на очите си. В нея имаше това, от което най-много се нуждаеше сега. Точно това. Точно сега. Смя се дълго и искрено, защото малката синя кутия беше пълна с чиста, стопроцентова надежда…

На другия ден стана много рано, взе кутията със себе си и излезе. Пресече улицата и я остави пред вратата на къщата отсреща.

Define love

Днес ме помолиха да опиша любовта с думи и се замислих. Много се замислих. Как се описва подобно нещо? Бих могла да използвам четирите въпроса на лорд Байрон или страстта на Дон Жуан. Париж. Казанова. Шекспир. Незами и неговите Лейли и Меджнун. Ван Гог и цветовете му. Безброй мелодии и стихове...

Бих могла.

Ала истинската любов се корени в самотата. В споделената, неизменна самота. В търсещия поглед и в трепването при вида на познато лице на улицата. В най-голямата жертва, на която е способен човек - да пожертва самия себе си. В това да знаеш, че всичко е неизбежно и въпреки това да продължаваш да обичаш. Ей така, на инат. Просто, защото обичаш и няма да престанеш. Никога. Защото любовта е неизбежна. Като смъртта - обещание, което даваме още с раждането си.  

И да - обичаме истински само по веднъж в живота. След това всичко останало е само имитация на любов...

:)

В един дъждовен ден се замислих, че където и да си...

Regrets

je n'ai pas d'espoir, mais je n'ai pas de regrets non plus...

Лилаво

Шепот

Замисляли ли сте се къде отиват всички неизречени слова? Онези думи, които сме искали или е трябвало да кажем в точния момент и на точното място, но не сме. От гордост, забрава, страх или от любов. Словата, които биха променили всичко и биха обезсмислили онази най-тежка дума "ако". Защото те не умират. Те просто остават неизречени. Витаят във въздуха около нас с надеждата да бъдат чути, но уви - такава е съдбата им. Ала те сякаш не искат да потънат в мрака на забравата и продължават години наред да напомнят за себе си. На теб, на мен, на всеки, дръзнал да замълчи и спре думите, които е искал или е трябвало да каже. Събират се, за да могат да бъдат чути.

Моите думи към теб, твоите думи към мен.

И съвестта ни - тя не е нищо друго, освен нашите неизречени думи. Неизречени и нечути от никого и все пак напомнящи за себе си.

Е, замисляли ли сте се къде отиват всички неизречени слова? 

А нощем, ако се заслушаш в тишината, ще чуеш шепот.

Шепотът на всички неизречени слова.  

...

Напоследък все си повтарям нещата, които не мога да направя. Или не искам. По една или друга причина. Ала започвам да усещам, че се вкарвам в някаква матрица. Спирала. Правопропорционално увеличение. Каквото и да е - води до един и същи резултат. Колкото повече, толкова повече. Да ама не. Пух много хубаво си го е казал, но откъде би могъл да знае мечокът, че "повече" понякога може да е и в негативен аспект. И тогава става ПО-ВЕ-ЧЕ-Е-Е! И реших, че е време да спра да си повтарям какво не мога да направя и да започна да казвам какво мога. Да, знам - клиширано. И със сигурност няма да съм първия човек, който гордо изрича онова от-днес-нататък-вече-ще-правя-така. Обаче, някак си, така го усещам. Списъкът със сигурност ще е дълъг, но започва така:

1. Няма да търся оправдания за нещата, които правя. Направила съм нещо, защото съм го искала. Точно в този момент. Точно това нещо.

2. Ще бъда по-спокойна. Със себе си и със своя живот. Въпреки че, алооууу, сценариститеее! Моля ви се, малко се осъзнайте. То бива, бива, ама чак пък толкоз. Докато вие решавате за пореден път да експериментирате и доказвате творческите си способности, аз тук долу трябва да го живея този живот, все пак! Кхъм-кхъм.

3. Ще науча френски език. За информация - точка 1.

4. Ще спя повече. Не за друго, ами сънищата започват да ми липсват. А пък сънищата, както знаем, драги сценаристи, раждат какво? Точно така - идеи. Не, всъщност - Идеи. Затова ви обръщам внимание върху точка 2.

5. В случай на успешно изпълнение на предходната точка, ще започна отново да пиша. Лошото е, че настоящата точка (респективно и т.4) е пряко зависима от точка 2. Значи пак трябва да се обърна към сценаристите, но напоследък имам чувството, че са се напушили и са отебали всичко. Лошо, Седларов, лошо. Трябва да се предприемат съответните мерки по въпроса.

6. Да се вслушвам повече в натрапчивите си усещания. Досега винаги са се оказвали правилни.

7. За нищо, ама за нищо на света да не се разделям с еднорога Евстати. Аз си знам защо.

Урок № 1

Bonsoir, je m'appelle Mira. 

Стига толкова като за първи урок. По-натам повече :) 

Близалки на моменти

Хора, които нямат нужда от обяснение. Думи и изречения, които нямат нужда да бъдат довършвани. Спомени, които нямат нужда да бъдат забравени и минало, което няма нужда от настояще. Настояще, което няма нужда от бъдеще и мечти, които нямат нужда от здрав разум... Една прекрасна понеделнишка вечер, която няма нужда от обяснение. Истории за шалове и прекрасни чудовища, пуканки и приказки за деца, но четени от възрастни. Спомени и усмивките, пораждани от тях. Сок от малини, чай с мляко, мартини и "Близалки на моменти" :) 

"Сияние на жена", Ромен Гари

Има книги, които не можеш да осмислиш на първо прочитане, а и дълго след това. От тях остава само усещане. Прекрасно усещане, което те кара да се замислиш, да задаваш въпроси и да търсиш отговорите им. Да осмислиш "нещата от живота" и да се рееш из дебрите на човешката душа. И най-важното - да оставиш всички въпроси да узреят в съзнанието ти, докато някой ден, някъде, "случайно", намериш отговорите, които търсиш. И знаеш "Защо?", чието "Защото." те е човъркало от много време. А тогава удоволствието е несравнимо. Тогава сядаш някъде спокойно, поглеждаш Живота в свирепите му очи и... просто му се усмихваш. 

Много бих могла да напиша за "Сияние на жена" и Ромен Гари, но не искам да наслагвам моите чувства, защото този тип книги съществуват в съзнанието на всеки и всеки ги усеща по свой собствен начин. Ще кажа само едно - такива книги могат да напишат само малцина.

"Не вярвам в предчувствията, но отдавна вече съм изгубил вяра в неверието си. Разните му там "не вярвам вече" са пак вид увереност, а няма нищо по-измамно."

"Истината е, че животът ни бе захвърлил в канавката, и единия, и другия, а това винаги се нарича среща."

"Две безнадеждности, които се срещат, това маже и да е равно на една надежда, но то доказва единствено, че надеждата е способна на всичко..."

"Онова, което разпада двойката, в крайна сметка я споява още повече. Трудностите, които ни отдалечават в крайна сметка ни сближават, ако ли не, значи това не е било двойка. Двама нещастници, които са сбъркали посоката и които са се озовали заедно..."

"Онова, което се нарича егоизъм, значи и да живееш за някого другиго, което дава на човек основание за живот."

"... когато си дал всичко на една жена, то става неизчерпаемо. Да си мисли човек, че всичко е свършило, защото е загубил единствената жена, която е обичал, е пълна липса на любов."

"Една жена, която щом остане сама, започва да слуша музика... няма по-спешно нещо на земята."

"И не ви казвам, че човек не може да живее и без любов - може - и това е най-гадното. Органите продължават да подсигуряват нормалното физиологично състояние и това подобие може да продължи много дълго, до момента, в който краят на функционирането направи този труп легитимен. Можем да потърсим убежище и забрава и в сексуалността и да живеем като автобусна спирка. И така, проявете предпазливост, тя винаги е добро извинение. Или пък тръгнете утре с мен. Не правете глупостта да минете някъде встрани поради излишък на житейски опит. Тръгнете с мен, дайте шанс на невъзможното. Нямате представа доколко му е писнало на невъзможното и каква нужда има то от нас."

"Всеки от нас знае, че е роден, за да бъде победен, но също и че никога нищо не е успяло и няма никога да успее да ни победи."

"- Нищо не разбирам от любов.

- То е защото самата любов разбира всичко и просто трябва да я оставиш да действа. Достатъчно е да си вземеш абонаментна карта, за да смениш транспортното средство. 

- Наистина го обичах десет години. И когато престанах да го обичам, се опитах да го обичам още повече. Върви, че разбери.

- Вина. Човек изпитва срам. Не иска да го приеме. Бори се с това. Колкото по-малко обича, толкова повече се опитва. Понякога прави такива усилия, че се задушава. Всъщност, онова, което се харесва на онези горе, не са нашите победи или провали, а красотата на усилията ни."

"Любовта е единственото имане, което нараства заедно с разточителството. Колкото повече давате, толкова повече ви остава."

"Когато човек е обичал една жена с отворени очи, с всичките си утрини, с всички поля, гори, извори и птици, разбира, че все още не я е обичал достатъчно и че светът е само началото на всичко, което остава да направите."

"Да обичаш е приключение без карта и компас, където можеш да се изгубиш единствено от предпазливост."

"В тези времена всеки крещи от самота и никой не знае, че крещи от любов. Когато крещим от самота, винаги крещим от обич." 

Mondays...

Не че нещо, ама... ей, хора, не мога да се разбера с този световен ред за понеделниците и това си е!!!
Просто не мога да преглътна факта, че след хубави дни като неделя трябва да има едни такива дни със странното и неразбираемо име понеделник. Той, понеделникът де, щеше да е хубав ден по принцип, само да не беше начало на работната седмица. Въпреки че после ще дойде проблема с вторник, ако отменим понеделника?!?
Хм, това си е сериозна дилема, върху която мнооооого трябва да се замисля. Отивам да решавам на чаша mojito и пура, с аромат на ванилия - добра комбинация е, честно :)

Писма от Земята

На тази дата преди 99 години е починал Марк Твен - мой любимец и със сигурност и на много други. И, за да отдам почит на този невероятен човек, публикувам част от едно произведение, което наскоро ме накара да се смея наистина, ама наистина от сърце :)

"Ироничен поглед към един циничен свят на една романтична душа", както казва един мой много любим човек :) 

Из "Откъси от дневника на Адам":

"Това ново същество с дълги коси много ми досажда. Непрекъснато се мотае около мен и все ходи по петите ми. Не ми харесва тази работа; не съм свикнал да имам компания. По-добре да си стои при другите животни... Днес е облачно, духа източен вятър; май ще ни навали пак... "Ни?" Откъде пък измислих тази думичка? А, сетих се - новото същество я употребява."

"Новото същество наименува всяко нещо, преди да успея да си отворя устата. И все ми привежда един и същ довод - това ми прилича на еди-какво си. Да вземем например додото. Новото същество казва, че щом погледнеш тази птица, веднага виждаш, че прилича на додо. И това име несъмнено ще й остане. Просто се пукам от яд, но нищо не мога да направя. Додо! Прилича на додо, колкото приличам и аз!"

"Изкарах някак и тази неделя. Неделните дни ще стават все по-мъчителни за мен. През ноември неделята беше избрана и определена като единствен ден за почивка. А преди това си имах шест такива дни в седмицата."

"Новото същество твърди, че се казва Ева. Много добре, аз нямам нищо против. И държи да се обръщам към него с това име, когато искам да го повикам при себе си. Аз казах, че това е вече излишество. Тази дума несъмнено ме издигна в неговите очи; наистина това е доста сложна и хубава дума, ще трябва по-често да я употребявам. Новото същество казва, че то не е То, а Тя. Това ми се вижда малко съмнително; впрочем все ми е едно; нека си бъде тя, само да ме остави на мира и да не бърбори непрекъснато."

"Във вторник през ноща избягах. Вървях цели два дни, после си направих нова колиба на едно затънтено място и заличих колкото бе възможно по-добре следите си, но тя ме откри с помощта на един опитомен за нея звяр, който наричаше вълк, и дойде при мен, издавайки пак онези жални звуци и проливайки вода от отворите, които й служат, за да гледа. Бях принуден да се върна с нея. Но щом ми се удаде възможност, пак ще забягна."

"Тя каза, че била създадена от едно мое ребро. Доста е съмнително, за да не кажа нещо по-силно. Нито едно от ребрата ми не липсва..."

"Сега пък завърза приятелство с една змия. Останалите животни са доволни от това, защото тя все си прави някакви експерименти с тях и им досажда; а аз съм доволен, понеже змията може да говори и това ми дава възможност да си поотдъхна."

Из "Дневник на Ев":

"Вече навърших почти цял ден. Появих се на бял святвчера. Или поне така ми се струва. Но сигурно е вчера, защото, ако е било завчера, тогава аз още не съм съществувала, иначе щях да запомня това събитие. Впрочем възможно е то да е станало завчера и аз да не съм забелязала. Нищо чудно; но занапред ще внимавам добре и ако пак настъпи завчера, непременно ще го отбележа. Най-добре е да започна, както му е редът, за да не се обърка нещо в хронологията, защото някакъв вътрешен глас ми подсказва, че един ден тези подробности може да се окажат важни за историците."

"Снощи върнаха луната на мястото й и аз толкова се радвах! Според мен това е много почтено от тяхна страна. Ала луната пак се сурна надолу и падна, обаче това не ме разтревожи; няма защо да се безпокоиш, когато имаш такива съседи - пак ще я върнат. Ще ми се да изразя по някакъв начин своята признателност. Добре би било да им изпратя няколко звезди - и без това имаме в излишък от тях. По-право имам, не имаме, защото, доколкото забелязвам, онова влечуго абсолютно не се интересува от такива неща."

"Цяла седмица ходих по петите му и се мъчех да се запозная. Понеже е стеснителен, все аз трябваше да говоря, но това няма значение. Изглежда, му е приятно да съм около него, пък и аз често употребявам интимното "ни" и той май се чувства поласкан, че го приобщавам към себе си."

"Той говори много малко. Може би защото не е особено умен и чувствувайки това, иска да го скрие... Въпреки че говори толкоз малко, той има доста богат речник. Тази сутрин употреби една поразително хубава дума. Изглежда, и самият той си даде сметка за това, защото после я употреби още два пъти, уж случайно. Е, не беше изиграно много добре..."

...the Moon itself...

Има мигове, в които човек не може да каже или напише нищо. Вероятно, защото се опитва да избяга далеч от мислите си.

И тогава накъде да бяга?

В мислите на някой друг.

Някой далечен. Някой непознат. Някой, докоснал се до твоята душа, а и ти до неговата...

В тази бяла лунна тишина

кой ли свири Лунната соната

и разплаква бледата луна,

и я сваля досами стъклата?

Притвори прозореца!

Мълчи!

В долния етаж едно пиано

свири много тъжно! Не плачи!

Нищо, че навън се мръква рано!

Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,

птиците със влюбени зеници

тихичко си дават таен знак...

Не плачи! Нали и ти си птица!...

Нищо, че тополите шумят

и раздават обич и прохлада,

а под тях прегърнати вървят

всички млади, а и ти си младо!...

Не скърби, затворено сърце!

И за теб ще дойде светлината!

Чувай: долу две добри ръце

тъжно свирят Лунната соната. 

Дамян Дамянов

Винсент

Винаги съм обичала Винсент, а от днес - още повече. Попаднах на едно негово определение за любовта и си мисля, че не би могло да бъде по-красиво:

"... обичта между двама души се изразява с два допълващи се цвята, чрез смесването им и противопоставянето им, посредством тайнствената вибрация на подобните тонове..."

И като допълнение: 

"... надеждата се предава със звезда, а страстта на един мъж - с вибриращ залез."

Винсент Ван Гог

Из “Като гореща вода за шоколад”, Лаура Ескивел

Тита изпитваше удоволствие да го наблюдава как работи. С него винаги научаваше или откриваше нещо, както в този момент, докато той приготвяше кибрит и й изнасяше цяла лекция върху фосфора и неговите свойства.
- През 1669г. фосфорът бил открит от Брандт, химик от Хамбург, който искал да изнамери философския камък. Той вярвал, че ако съедини който и да е метал с екстракт от урина, ще превърне метала в злато. Но получил светещо от само себе си вещество, което излъчвало такава ярка светлина, каквато не била наблюдавана преди. И дълго време фосфорът бил добиван по подобен начин. Днес той се извлича от животински кости, които съдържат фосфорна киселина и калций.
Говоренето не пречеше на доктора да приготвя кибрита. Той с много лекота отделяше умствените от физическите дейности. Можеше да философства върху най-задълбочени теми от живота , без ръцете му да допускат пауза или грешка. Приказваше и продължаваше да се занимава с кибрита:
- Сега вече, когато разполагаме с фосфорната смес, следва да се приготви картонът за клечките. Разтваряме една либра калиев нитрат в една либра вода, разбъркваме и малко шафран за цвят и в този разтвор потапяме картона. Като изсъхне, се нарязва на тънки ивички и в края на всяка от тях се поставя по малко от фосфорната смес. Така приготвени, кибритените клечки се оставят да изсъхнат, заровени в пясък.
Докато ивичките съхнеха, докторът демонстрира на Тита един опит.
- При нормална температура фосфорът не влиза във взаимодействие с кислорода и не образува горивна смес, но при повишена температура веднага се възпламенява. Вижте...
Докторът вкара парченце фосфор в живачен тръбопровод, затворен в единия си край. После разтопи фосфора, като доближи тръбопровода до пламъка на свещ. След това с помощта на малък лабораторен кислороден звънец той започна бавно, много бавно да подава кислород в камерата. Когато кислородът достигна горната част на звънеца и срещна разтопения фосфор, той го възпламени и мигновената ярка светлина заслепи като светкавица Джон и Тита.
- Както можете да се досетите, в човешкия организъм се съдържат всички елементи, необходими за направата на кибрит. Нека ви кажа нещо, което не съм доверявал никому. Баба ми имаше много интересна теория. Тя казваше, че всеки от нас е роден с кутийка кибрит в себе си, но ние не можем да запалваме клечките сами; точно както при този опит, ние се нуждаем от кислород и от помощта на свещ. Кислородът например ще дойде от дъха на любимия човек, а за свещ може да послужи някакъв вид храна, музика, милувка, дума или звук, които да предизвикат възпламеняването на една от кибритените ни клечки. За миг сме огрени от силно чувство. Приятна топлина се разлива в нас, но тя бавно изчезва с времето, докато не се появи ново възпламеняване и не я съживи. Всеки човек, за да може да живее, трябва да открие кои са неговите възпламенители, тъй като горенето, което се получава при запалаването на някоя от кибритените клечки, подхранва се енергия душата. И ако някой не открие навреме своите възпламенители, кутийката кибрит овлажнява и може никога вече да не успее да запали нито една от клечките... А случи ли се това, душата отлита от тялото и отива да се скита сред най-тъмните сенки, като напразно дири храна за себе си, без да съзнава, че самото тяло, което е изоставила студено и беззащитно, единствено е способно да й достави храна.
Колко верни бяха тези думи. Тя го знаеше най-добре.
За беда трябваше да си признае, че собствените й клечки кибрит бяха влажни и негодни. Никой нямаше да успее да запали някоя от тях.
Най-тъжното беше, че знаеше кои са нейните възпламенители, но всеки път, всеки път, когато успяваше да запали кибритена клечка в себе си, тя неумолимо биваше угасявана.
Джон сякаш четеше мислите й, понеже продължи:
- Ето защо е важно да стоим далеч от хората със смразяващ дъх. Дори самото им присъствие може да угаси и най-силния огън, с последствия, които са ни известни. Ако ние стоим настрана от тези хора, за нас е по-лесно да се защитим от техния леден повей. – И като взе ръката на Тита в своите ръце, той добави простичко: - Има много начини да се подсуши една влажна кибритена кутийка, ала е необходима вяра, че съществува лек.
Тита позволи на сълзите да се стекат по лицето й. Джон нежно ги попи с носната си кърпа.
- Разбира се, трябва и много да се внимава кибритените клечки да се палят едва по една. Ако някакво могъщо чувство ги запали всичките наведнъж, те избухват с такъв ярък пламък, че хвърлят отблясъци и озаряват много по-надалеч, отколкото нормално можем да достигнем с поглед, и тогава пред очите ни се появява сияен тунел, който ни сочи пътя, забравен в момента на раждане, и ни зове да си възвърнем отново божествения произход, който сме изгубили. Душата жадува да се завърне там, откъдето е дошла, и оставя тялото безжизнено... Откакто баба умря, аз се опитвам да обоснова научно тази теория. Може би някой ден ще успея. Вие как мислите?

...

В един уморителен петъчен следобед на един не толкова приятен ден, единственото нещо, което мога да ти кажа, е:

Успокой се и никога не забравяй това :)

IF.....

---

IF you can keep your head when all about you
Are losing theirs and blaming it on you,
If you can trust yourself when all men doubt you,
But make allowance for their doubting too;
If you can wait and not be tired by waiting,
Or being lied about, don't deal in lies,
Or being hated, don't give way to hating,
And yet don't look too good, nor talk too wise:

If you can dream - and not make dreams your master;
If you can think - and not make thoughts your aim;
If you can meet with Triumph and Disaster
And treat those two impostors just the same;
If you can bear to hear the truth you've spoken
Twisted by knaves to make a trap for fools,
Or watch the things you gave your life to, broken,
And stoop and build 'em up with worn-out tools:

If you can make one heap of all your winnings
And risk it on one turn of pitch-and-toss,
And lose, and start again at your beginnings
And never breathe a word about your loss;
If you can force your heart and nerve and sinew
To serve your turn long after they are gone,
And so hold on when there is nothing in you
Except the Will which says to them: 'Hold on!'

If you can talk with crowds and keep your virtue,
' Or walk with Kings - nor lose the common touch,
if neither foes nor loving friends can hurt you,
If all men count with you, but none too much;
If you can fill the unforgiving minute
With sixty seconds' worth of distance run,
Yours is the Earth and everything that's in it,
And - which is more - you'll be a Man, my son!

Rudyard Kipling

Almost madness

Така, ако все още има някой, който да се съмнява в моята почти безумна лудост на лудостите и фанатизъм относно U2, да престане на мига :)

С настоящото потвърждавам тезата и разсейвам всякакви съмнения по въпроса като добавям допълнителни доказателства: 7 юли 2009 Сан Сиро, Милано - таааам съъъъъм!!!

Ох, олекна ми.

Хайде, пък със здраве :)))))

Петък 13

Петък, 13-то число.

По принцип нямам проблеми с числото 13, а още по-малко с петъците. Ала този път комбинацията от двете ми дойде малко в повече.

Как бих описала днешния ден с една дума? Ами никак. Не за друго, просто една дума въобще не е достатъчна.

Откъде да започна? От никъде. Днешният ден е следствие на събития, започнали преди него.

Дори и с чувство не мога да опитам, защото не е едно. Неувереност, страх, гняв, ярост, огорчение, разочарование, примирение, приемане, спокойствие, сила и дори очакване.

Е, как тогава да опиша днешния ден? Ето как:

Има хора и хора. Едните - чисто и просто биологична единица, пребиваваща на този свят като муха, бълха, плъх, невестулка или нещо подобно. Въпреки че невестулките са сладки, но това е друга тема.

И в същото време има и Хора. От онези, които се пишат с главна буква. За тях няма подходящо сравнение. Те са си те. Друго не е нужно. Не бих и могла да искам нещо повече...

И така настъпва спокойствието. Онова спокойствие, което те уверява, че каквото и да ти се случи не си сам, че има кой да отвърне с усмивка на твоята собствена.

А вечер, на един таратор, човек си прави равносметка. И какво се оказва? Всъщност днес съм на плюс - трима приятели и един прах за пране :)

Желание

- Разкажи ми приказка.

- Не мога сега да ти разкажа приказка.

- Ама моля ти се. Много ти се моля.       

Погледнах я в очите и видях най-голямото очакване, което можеше едно момиче на нейната възраст да изпитва. Дъщеря ми имаше най-хубавите зелени очи. Не, не го казвам, защото бе мое дете и защото я обичах безкрайно. Просто имаше очите на майка си – зелено, в което спокойно можеш да потънеш и с най-голямо удоволствие да се оставиш на течението. Обичах тези очи. Обичах и всичко в нея и майка й.Имаше и най-красивият поглед, на който никога не можех да устоя. И за пореден път капитулирах с удоволствие.

- Добре, каква приказка искаш да ти разкажа?

- Ами не знам. Приказка. Ама да е някоя интересна.

- Хм. Мога да ти разкажа една истинска история, която ми се случи преди да се родиш. Искаш ли?

- Да! – и малката ми принцеса плесна с ръчички и ококори очи в очакване.

- Добре. Ето, започвам. Преди много, много години, когато баща ти беше млад.

- Хихи, това трябва да е било сигурно преди цял век.

- Хей, малка хитрушо, баща ти не е чак толкова стар. Но, пък ако мислиш така, той сигурно няма да може да се сети за продължението на историята.

- Добре де, извинявай. Продължавай сега да разказваш.

- Та, преди не чак толкова много години… скоро, когато бях още млад... – тук спрях за миг в очакване да се засмее и да ме прекъсне отново, но тя ме гледаше с голямо очакване и затова продължих. – Бях решил да се разходя в планината, но без да се усетя загубих пътя си и не знаех накъде отивам. В началото това не беше толкова зле, но с течението на времето и преполовяването на деня започнах да се притеснявам. Седнах да си почина на един стар пън и да се чудя какво да правя. И в този момент чух глас до себе си – „Не се притеснявай – всичко ще се оправи”. Обърнах се да видя кой беше този добър човек, който в такъв момент реши да ми каже някоя добра дума. И какво да видя. Можеш ли да се сетиш?

- Не. Кой беше този човек?

- Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

- Да, татко, моля ти се, кажи ми – беше опънала малките си ръчички и ги стискаше, като се опитваше да ме накара да й кажа.

- Беше г-н Живот.

- Как така г-н Живот? Ти откъде знаеш, че е бил той?

- Ами просто знаех. Ако и ти някой ден имаш късмета да го срещнеш, ще го познаеш със сигурност.

- А кога човек се среща с г-н Живот?

- Ами – замислих се какво да й отговоря. – Обикновено, когато човек е в труден момент.

- Колко тъжно! Сигурно г-н Живот е много тъжен, защото среща хората само, когато им е тежко. Така ли е, татко?

- Не винаги, но в повечето случаи. А, понякога пък се случва да дойде при хората и в много хубави моменти и тогава той си компенсира за всички злощастни срещи, милото ми дете.

Тя скръсти малките си ръчички пред себе си и се намръщи:

- Не искам да познавам г-н Живот.

- Не е толкова лошо, мила, защото познавайки г-н Живот неминуемо ще се запознаеш и със съпругата му – г-жа Щастие.

- Ха, г-жа Щастие. Странно. А те двамата разбират ли се?

- Както във всяко семейство – на моменти не се разбират, но каквото и да стане има онези мигове, заради които си заслужава да се понесат моментите на неразбирателството.

- Кои мигове?

- Ще разбереш като пораснеш малко. Сега, искаш ли да продължа да ти разказвам за срещата ми с г-н Живот?

- Да.

- Добре – спрях за секунда да обмисля какво ще й кажа и след това продължих тихо своята приказка или по-скоро история: „Така и така се бях загубил и реших да седна да си поговоря с г-н Живот. През цялото време на моето съществуване ужасно много исках да имам подобна възможност и  да го попитам за някои неща. Затова, когато случайно получих тази възможност, дори и за миг не се замислих дали да се възползвам от нея.

- Е, господин  Живот – започнах плахо. – Мога ли да те попитам нещо?

- Можеш, разбира се. Питай ме каквото искаш.

- Благодаря ти. Знаеш ли, винаги съм искал да зная защо понякога си толкова суров към хората?

- То е само, защото искам да ги направя по-силни. И на мен не ми е приятно да срещам хората в трудните им моменти, но пък така те ще могат да оценят срещите с госпожа Щастие, която много обичам.

- Но, хората нямат нужда от нещастието, за да оценят щастието.

- Напротив. Вие хората сте много странни – оказва се, че имате нужда точно от нещастието, за да оцените моята мила г-жа Щастие. Трябва да ти кажа, че това не ми е особено приятно, като се има предвид, че говорим за моята съпруга.

- Да, предполагам, г-н Живот. И на мен нямаше да ми е приятно някой да не оценява моята съпруга. Но като каза странни, какво точно имаш предвид?

- Не оценявате това, което притежавате и постоянно гоните недостижимото. Не можете да осъзнаете, че сте щастливи, ако преди това не сте били нещастни. Странни сте хората, казвам ти.” 

Спрях се за миг да я погледна и в същото време да й дам малко време да осмисли това, което току що бях казал. Но тя сякаш нямаше нужда да го обмисли – гледаше ме с детските си очи така, сякаш бях казал нещо, което знаеше от години. Сякаш не бе дете и не аз, възрастния, се опитвах да й кажа нещо важно за живота.

- Татко, можеш ли да ми обясниш как така г-н Живот не ни разбира?

- В смисъл? – бях толкова стъписан, че дори не успях да разбера какво ме пита.

- Ами, някой трябва да му обясни, че е много просто.

- Кое, миличка?

- Ох, татко, нищо не разбираш. Някой да обясни на г-н Живот защо хората не разбират, че са срещнали г-жа Щастие.

- А ти знаеш ли защо?

- Разбира се, че знам – и тя ме погледна с най-голямото учудване, което можеше да съществува. – Просто, защото хората порастват и стават възрастни. Децата винаги се радваме, татко, но ти няма как да го знаеш, защото и ти си възрастен. 

- Да, за мое най-голямо съжаление, мое малко съкровище.

- Искам винаги да си остана дете и никога да не бъда възрастна – каза тя и скръсти малките си ръчички, показвайки своето възмущение от нас, „възрастните”.

- Мисля, че е време да си лягаш, мило дете. Утре пак ще поговорим.  

- Чакай, не може да си тръгнеш. Трябва да ми кажеш какво стана с теб и г-н Живот.

- Хм, ами стана мой неразделен спътник. И ти някой ден ще го срещнеш и ще остане до теб през всичките ти дни, мъничето ми.

След тези думи я целунах и изгасих лампата, въпреки големите й протести и желанието й все пак да й разкажа някоя приказка. На излизане от стаята се обърнах да я погледна още веднъж. Тя вече бе затворила очи готова да се пренесе в поредния приказен сън. Така са децата – винаги готови за нещо ново и интересно. 

Спи спокойно, мое мило дете, защото така ще те запомня завинаги…

Вече шести ден валеше без да спира. Шести ден не бях намерил нито миг спокойствие. Шестият ден, откакто не исках да живея и откакто една катастрофа бе променила всичко…А как искам да бях останал до теб през онази наша последна нощ. Да не бях изпускал нито минута с теб.

Боли. Боли, когато осъзнаваш, че за един миг всичко около теб се срива и не остава и следа от живота, който си имал. А и от живота, който си искал да имаш.

Спи спокойно, мое малко съкровище, защото твоето последно желание се сбъдна…