Хемингуей винаги е бил един от любимците ми. Някак си цялата
му противоречива същност успява да се свърже с мен, с душата ми и да достигне
до нея по начин, по който много малко могат да го сторят.
Груб, егоцентричен и прекрасно вдъхновяващ.
Думите му са като куршуми. Малко, точни и на място. Един прекрасен пример за вдъхновяващия минимализъм,
който лъха от него е речта му за получаването на Нобелова награда през 1954 г.,
която той дори не отива да приеме:
„В най-добрия случай, писането е самотен начин на живот. Писателските
организации облекчават в някаква степен самотата на писателя, но се съмнявам да
подобряват творбите му. Един писател постига публичен статут като се отърсва от
самотата си, но често работата му се влошава вследствие на това. Защото той
работи сам и ако е достатъчно добър писател, всеки ден той трябва да се изправя
пред вечността или нейната липса.
Защото за истинския писател всяка книга трябва да бъде ново
начало, посредством което той отново се опитва да създаде нещо, отвъд
постижимото. Той трябва винаги да се стреми към това, което не е правено или
към това, в което другите са опитали и не са успели. И тогава, с голяма доза
късмет, той ще успее.
Колко просто би било създаването на литература, ако можеше
само да се пренаписва по различен начин това, което вече е добре написано. Именно
защото сме имали такива велики писатели в миналото, творецът се стреми да отиде толкова далеч от него, докъдето може да стигне, докъдето никой не може да
му помогне.
Но говорих твърде дълго за писател. Писателят трябва
да напише онова, което има да каже, а не да го каже…"
