Сбогом, Мадиба...

"Извървях дългия път към свободата. Опитвах се да не се отклоня; направих и грешки по пътя. Но открих тайната - след изкачването на голям връх, остават още много върхове за изкачване. Отделих момент да си почина, да открадна изглед от великолепната перспектива, която ме заобикаля, да погледам пътя, по който дойдох. Мога да си почина само за малко, заедно със свободата идват и отговорностите, осмелявам се да не се бавя, защото дългият път не е свършил."

Малко са хората като теб и Свободата винаги ще има нужда от подобни борци, но сега е време да почиваш...

Далеч

Хемингуей винаги е бил един от любимците ми. Някак си цялата му противоречива същност успява да се свърже с мен, с душата ми и да достигне до нея по начин, по който много малко могат да го сторят.

Груб, егоцентричен и прекрасно вдъхновяващ.

Думите му са като куршуми. Малко, точни и на място. Един прекрасен пример за вдъхновяващия минимализъм, който лъха от него е речта му за получаването на Нобелова награда през 1954 г., която той дори не отива да приеме:

„В най-добрия случай, писането е самотен начин на живот. Писателските организации облекчават в някаква степен самотата на писателя, но се съмнявам да подобряват творбите му. Един писател постига публичен статут като се отърсва от самотата си, но често работата му се влошава вследствие на това. Защото той работи сам и ако е достатъчно добър писател, всеки ден той трябва да се изправя пред вечността или нейната липса.  

Защото за истинския писател всяка книга трябва да бъде ново начало, посредством което той отново се опитва да създаде нещо, отвъд постижимото. Той трябва винаги да се стреми към това, което не е правено или към това, в което другите са опитали и не са успели. И тогава, с голяма доза късмет, той ще успее.

Колко просто би било създаването на литература, ако можеше само да се пренаписва по различен начин това, което вече е добре написано. Именно защото сме имали такива велики писатели в миналото, творецът се стреми да отиде толкова далеч от него, докъдето може да стигне, докъдето никой не може да му помогне.

Но говорих твърде дълго за писател. Писателят трябва да напише онова, което има да каже, а не да го каже…"

Копче по копче

Кой е казал, че работата в офис е много скучно нещо? 

Факт е, че една част от времето би могла да бъде организирана и по друг начин, но пък човек все ще намери с какво да си запълни деня. И докато някой би решил да изследва дебрите на своите лицеви кухини, то друг може пък да измисли нещо креативно от сорта да тресне компютъра и да го раздроби на парчета. Ако някой от вас, все пак, реши да предприеме подобна драстична мярка срещу скуката, би могъл да събере разпръснатите клавиши от пода и да ги организира в някой и друг... портрет. 

Не звучи реалистично? Ей този готин тип го е направил. Значи може :) 

В колекцията му има някои супер попадения, а моят любим портрет е на Боно, разбира се :)

Рей също изглежда страшно готин:

И, разбира се, къде бихме били без доза сарказъм като този на ексцентричния чичо доктор Хаус:

Останалите портрети са на сайта на WBK.

"Българинът Джордж. Одисея в два свята", Йордан Баев и Костадин Грозев

„Моето голямо съжаление е, че той никога не написа историята на своя изключителен живот. Това би било документ с важно значение”. Това са думи на Уилям Аверил Хариман за Георги Андрейчин. Или както всички го наричат – Джордж. Българин с невероятна съдба и живот, изпълнен с обрати. Бил е на върха, но и дъното му е непомалко познато. Убеден социалист и резервиран комунист. Интелектуалец, дипломат, журналист и аристократ по душа. Притежавал е характер, изпълнен с противоположности. На единия край се намира неговата вяра в комунизма като идеология, а на другия – любовта му към Америка и нейните хора. Само там съумява да направи истински приятелства, които да устоят на времето и политическото разделение на света след двете световни войни. Защото, „приятелството, любовта и всички човешки отношения в най-общ план се нуждаят от определени условия sine qua non,  за да могат да се развиват, иначе се превръщат в празни думи”, както самият Андрейчин пише в едно свое писмо до американския посланик Булит. Джордж е приятел на Чарли Чаплин, Чарлс Боулън, Макс Истман, Уилям Булит и още много имена от ранната история на ХХ век. 
Живял в Царска България, Америка, СССР и отново в България след промяната. Преследван и обичан от властите на всяка една от тези държави, той съумява да остане себе си и да преследва принципите си докрай. Дори, когато те го водят по пътя към затвора, заточението, лагерите на Сталин и дори смъртта. Остава убеден идеалист до края на живота си. От онези, които се опитват да подобрят света към по-добро. А дали това е възможно, остава само историята да покаже.
Моите лични убеждения стоят много далеч от идеята за комунизма, ала някак си не е редно да пропусна да споделя името на Джордж Андрейчин, чиято съдба е описана в тази книга. Не, защото е важна част от историята на България, а защото е съществена брънка от историята на Човека.
Животът му е по-вълнуващ и от роман. Роман, чийто край, за съжаление, се оказва трагичен. И той, както всички герои в живота, е осъден на смърт. А дали всички те щяха да бъдат такива в паметта ни, ако бяха се разминали с неизбежното? 

Накрая остана да ви напиша думите на Уилям Чембърлин: „Джордж Андрейчин използва своите девет котешки живота. Ако беше направил своя избор в полза на свободата, докато все още беше в Париж, би могъл да напише една от най-превъзходните и информирани книги за Съветския съюз. Но неговото семейство бе останало в България, а затворническата присъда продължаваше да го чака в Съединените щати. Той избра своята съдба, върна се обратно и загуби”.

„Българинът Джордж. Одисея в два свята”, ИК Труд.

Я, снимка!

Чудели ли сте се как са се развили ежедневните неща, които днес приемаме за даденост? Как са достигнали до нас? Колко време е трябвало, за да бъдат усъвършенствани и най-вече: кой е дръзнал да ги измисли?
Едно от тези неща е фотографията, например.
Това замъглено изображение отгоре, всъщност, е първата снимка в света. 

И докато в днешното дигитално време за създаването на една снимка ни трябват някакви си хилядни от секундата, то експонацията на „Гледка от работния кабинет” са били нужни някъде около осем часа. Изображението е създадено вследствие упорития труд на един общо взето френски буржоа със свободно време - Нисефор Ниепс.
Преди да се захване с тежката задача да фиксира изображенията върху повърхност, Ниепс го е удрял на нещо като изобретател. Въпреки че не много от предишните му занимания са останали в историята, това не му е попречило да изобрети вид колело, както и двигател за локомотив.
Та освен с останалите изобретения Нисефор се занимава активно и с camera obscura, като се опитва да запечата върху някакъв вид повърхност образите, получавани от нея. Цели десет години са му били необходими, за да открие правилния път. Плаката, която използвал е била на асфалтова основа.
И така. Годината е 1827. Лято е и господин Ниепс влиза в историята с първата в света експонирана и фиксирана фотография. А какво, всъщност, представлява тя?
Много трудно ни е да различим реалните очертания на предметите в снимката, но общо взето тя изобразява гледката от работния кабинет на Ниепс. Само че огледално.
И както първоначално се случва с всяко изобретение май, общо взето никой не обръща внимание на "литографията". Докладът на Ниепс пред Кралското Общество е отхвърлен и разочарованият французин подарява фотографията на Франсис Бауер, английски ботанист.
Бауер е бил напълно наясно, обаче, за значимостта на Ниепсовата творба и я запазва, като написва на гърба й: „Първият успешен експеримент на мосю Ниепс да фиксира за постоянно Образът на Природата”.
Бауер умира през 1841 година и снимките на Ниепс заедно с други документи попадат в ръцете на д-р Робърт Браун. По-късно се озовават при негов колега в Кралското Общество – Дж. Дж. Бенет.
През 1898 година „хелиографиите” на Ниепс са изложени в лондонския Кристал палас. След това, обаче, те изчезват за около петдесет години, когато синът на Хенри Баден Притчард ги намира на тавана в стара ракла на баба си. Изображението на „гледката” е било твърде  разрушено от времето и са били нужни доста години, докато най-накрая в изследователския департамент на американската фирма за фотографски продукти Кодак успяват да „експонират” за втори път прочутата снимка на Ниепс.
Днес снимката е притежание на университета в Остин, Тексас.

Съдържанието на един сейф

Оказва се, че всеки един от нас може да крие някакви скрити заложби. И като казвам скрити, имам предвид наистина скрити. Заключени в сейф, за чието съществуване никой не знае. 

Наскоро четох статия за една съвсем обикновена детегледачка, която в свободните си дни е обикаляла по улиците и е снимала със своя фотоапарат. И никой нямаше да знае за съществуването на огромния й архив от кадри, ако случайно един друг човек не искаше да напише книга. В търсене на кадри за нея този човек попада в заложна къща и вижда няколко кашона, пълни с непроявени черно-бели филми. 

И какво се случва? Въпросният 29-годишен Джон решава да купи кашоните с надеждата да намери кадри за своята книга. 

А какво не се случва? Джон не намира кадри за своята книга. 

Вместо това попада на творчеството на една никому неизвестна жена. На една бъдеща легенда, както се очертава, защото вече галерии и музеи от цял свят се избиват, за да излагат нейните творби. 

Вивиан Майер. Така се казва тя. 

До скоро никой не беше чувал името й. В това число и аз. И като един огромен почитател на уличната фотография бих наредила мис Майер сред редиците на Картие-Бресон и Брасай. Че и на още доста. Със своя непретенциозен стил покойната мис Майер би издухала доста гръмки имена във фотографията. 

А коя е тя? 

Родена е през 1926 година в Ню Йорк. Израстнала във Франция. След години се връща отново в Голямата ябълка и накрая попада в Чикаго, където 40 години работи като детегледачка. Общо взето една съвсем обикновена житейска история, която крие зад себе си един съвсем необикновен талант. И като капак на всичко талант, който дори самата Вивиан не признава. Затова прилежно прибира всеки един изщракан филм в сейф. И така до деня, в който вече не може да плаща таксата за него и цялото й скрито съкровище попада в онази заложна къща. Останалото е история. 

Както казва любимият ми герой Форест Гъмп: „Животът е като кутия с бонбони. Никога не знаеш какво ще ти се падне.” 

Затова дерзайте. Вадете скелетите от килера и давайте смело напред преди да е станало твърде късно. 

Кадрите са от официалния сайт на Вивиан Майер:

www.vivianmaier.com

За странните занимания на писателите

Не знам за вас, но аз определено съм изпадала в ситуация, в която съм си била главата в стената и съм се чудила какво правя с този мой живот. За къде съм се запътила и какво ще правя през това време. Ей такива работи.

И с оглед здравословното ми състояние и запазване целостта на черепната ми кутия, бързо бързо се обръщам към биографии на разни известни хора, които са намерили пътя си и са постигнали разни невероятни неща. Така се вдъхновявам, защото доста голяма част от тези хора, да не кажа всичките, преди да стигнат до повратната точка в живота им, след която вече могат да служат за вдъхновение на такива като мен, са се занимавали с някакви други не чак толкова велики неща :)

Ето, например, с какво са се занимавали някои известни писатели преди да станат такива. Добре, че им е дошъл акъла в главата, защото без техните творби щяхме да сме за никъде.  

Стивън Кинг, например, е бил чистач в гимназия. Той е типичен пример за това как трябва да извличаме положителното от всяка ситуация, защото съм сигурна, че този му опит е помогнал за написването на „Кери”.

Джон Стайнбек е работил в рибарник на езерото Тахо. Положителното тук е, че по време на организираните от него обиколки на езерото, срещнал първата си съпруга Карол Хенинг.

Уилям Фокнър е бил началник на пощенска служба. Виж, за тази позиция не мога да разбера кое му е положителното :)

Откъдето и да го погледнеш Джек Лондон си е бил направо крадец или по-романтично казано „стриден пират”. Крадял е стриди от големи производители и ги е продавал на пазарите в Оукланд. Доста вдъхновяваща „професия”.

Странното решение на Кен Киси да печели пари ме заби в тъча. Излиза, че „Полет над кукувиче гнездо” си има реална причина да се появи на този свят, защото господин Киси се е подлагал на психо експерименти в ЦРУ в началото на 50-те години на ХХ век. При това доброволно. Край на коментара.

Уилям Бъроуз пък е бил унищожител на хлебарки и други гадинки в Чикаго. Дано да му е помогнало, защото на гадинките със сигурност не е.

А Джоузеф Хелър е чиракувал на ковач. Добре че не си е треснал главата с някой чук.

Кърт Вонегът, от своя страна, е бил един доста негативен герой. Продавал е коли на Кейп Код. Добре, че поне не са мили само коли, ами SAAB иначе нямаше да го харесвам.

Със сигурност има и други истории, но и тези са достатъчни да вдъхновят деня.

Мисля си колко е хубаво, че ги има тези и още много хора да ни дават добър пример, защото иначе щяхме да си останем само с едното биене на главата в стената, което откъдето и да го погледнеш си е доста болезнено занимание.

Нелсън Мандела, "Разговори със себе си"

Нелсън Мандела. Човек, вдъхновяващ сам по себе си. Човек, чиито думи могат да накарат кожата ти да настръхне. Въплътил в себе си безброй качества, достойни за уважение и възхищение.

В момента чета една негова книга – „Разговори със себе си” (Nelson Mandela, Conversations with Myself). За съжаление книгата все още няма българско издание. Факт който надявам се скоро ще се промени.

Предговорът на книгата е написан от президент Барак Обама. Въпреки грандиозното име, не бих могла да кажа, че тази част от изданието представлява някакъв литературен шедьовър. Но може би това е и целта. А и президентът си има и друга работа, все пак :)

Самата книга, обаче, е друго нещо. Четиво, което абсолютно задължително би трябвало да присъства в библиотеката ви. Защо? Защото чрез него можеш да проникнеш в съзнанието на Нелсън Мандела. Да станеш съпричастен на всичките му усещания по време на затворническия му престой, на политическата му кариера и на живота му въобще. Можеш да видиш не само образа, но и човека Нелсън Мандела. Да разбереш чувствата и мислите му, силните и слабите му страни. Защото дори в своята слабост, той отново е един истински вдъхновяващ човек.

"Затворническата килия е идеалното място да се научиш да познаваш себе си, да изследваш често и реалистично процесите на собствените ти разум и чувства. Оценявайки прогреса ни като индивиди, ние се концентрираме повече върху външни фактори като социално положение, влияние и популярност, богатство и ниво на образованието. Те, разбира се, са важни за оценката на нечий успех в материално отношение и е напълно разбираемо, когато много хора се стараят да постигнат всички тях. Но вътрешните фактори биха могли да са много по-решаващи в преценката за развитието ни като човешки същества. Честност, искреност, откровеност, смирение, щедрост, липса на суета, готовността да служиш на другите – качества, които лесно се достигат във всяка душа – са основата на нашия духовен живот. Развитието на качества от този род би било немислимо без сериозна интроспекция, без да познаваш себе си, твоите слабости и грешки. Поне, ако не друго, килията ти дава възможността всекидневно да се вглеждаш в цялото ти съществуване, да преодолееш лошото и да развиеш всичко това, което е добро в теб. Редовна медитация, например около 15 минути на ден преди лягане, би могла да бъде много плодотворна в това отношение. Първоначално може да ти се стори много трудно да посочиш негативните черти в твоя живот, но на десетия опит би могъл да получиш богато възнаграждение. Никога не забравяй, че светецът е грешник, който не спира да се старае."  

Из писмо до Уини Мандела в затвора Кронщадт, 1 февруари 1975г.

Черно-бяло и нищо друго

През последните дни съм в особено настроение. Опитвам се да си изясня някои неща за живота, за хората около мен. Опитвам се да виждам нещата в черно и бяло. Този път не искам сиви тонове. Не искам разфокусирани изображения.

И колкото повече се опитвам да видя хората около себе си в два цвята, толкова повече в съзнанието ми изникват образите, създадени от един от любимите ми фотографи. Образи толкова искрени, толкова реални, че сякаш можеш да проникнеш отвъд екрана, отвъд хартията и да се докоснеш до тях. Лица, които разказват живота си в един миг. Очи, които проникват в твоя живот и остават трайни следи. Очите на Пабло Пикасо, Салвадор Дали, Чарли Чаплин, Кисинджър, Айзенхауер и много, много други.

Понякога имам чувството, че е отснел целия значим народ за 20 век. 

За мен само един човек може да снима ръката на скулптор или огромния белег върху гръдния кош на Анди Уорхол и да нарече тези фотографии портрети. И те да са напълно достатъчни, за нас да разберем същността на човека, стоящ пред обектива.

Да, само един човек може да направи това и той е Ричард Ейвидън.

Ейвидън е роден през далечната 1923 година в Ню Йорк.

За кратко време се записва да учи в Колумбийския университет. Но не след дълго време решава да се отдаде на фотографията. Започва да снима с подарения от баща му Rolleiflex и останалото е легенда, както се казва.

Светът на фотографията щеше да е загубил изключително много, ако Ейвидън беше решил да завърши образованието си или да поеме по стъпките на баща си – да притежава универсален магазин. За негово и наше щастие нито едно от тези неща не се е случило.

И до ден днешен не мога да сравня портретите му с тези на когото и да било друг, просто защото няма подобни изображения. Стилът му е уникален. Гениалността на неговите фотографии се крие в тяхната простота. Черно-бели образи на бял фон. Единственото нещо, в което окото на зрителя може да се изгуби са образите на моделите му. Това е и единственото, от което имаме нужда. Честни, откровени и искрени портрети. Образи, в които няма място за нищо друго, освен щурата физиономия на Дали, втренчения поглед на Пикасо и закачливата усмивка на Чаплин.

„И един ден да мине, през който да не съм направил нещо, свързано с фотографията усещам, че сякаш съм занемарил съществена част от съществуването ми. Сякаш съм забравил да се събудя. Знам, че случайността, която ме превърна във фотограф направи живота ми възможен.”

Фотографиите са от официалната страница на Фондация Ричард Ейвидън.