Сто години по-късно

Февруари, 1912 година. Група офицерски кандидати и войници от школата за запасни поручици в Княжево, начело с капитан Загорски предприема малка екскурзия. Целта на тази екскурзия е участниците в нея да изпитат трудностите на една зимна военна разходка, да се запознаят отблизо с военната погранична служба, да разгледат театъра на военните дейтсвия около Цариброд и Пирот и най-вече, покрай приятното пътуване из хубавия планински кът, да отнесат със себе си спомена от най-изящните и добре запазени старини в България.

Сто години по-късно. Времето е студено и вали дъжд. Усещам нещо вълшебно във въздуха. Пристъпвам бавно по калната пътека.

Тихо. Красиво. Величествено. Недосегаемо. 
Това е той, Погановският манастир. Виждам го сгушил се в прегръдката на студената мъгла.

Историята на манастира, достигнала до нас, е само низ от късчета мозайка. Знам, че строежът му продължава общо взето един век – от края на 14-ти до края на 15-ти век, а църквата е завършена и изографисана през 1499 година.

Наскоро попаднах на статия, описваща разходката на споменатите офицери. Тя е публикувана в сп. „Съвременна илюстрация” през април 1912 година. Докоснах се до църквата такава, каквато е изглеждала тогава:

 „Освен хубавата природа, славата на Погановския манастир е и неговата стара черква. Гиздава и спретната постройка, тя е изградена само от камъни, между които тухлите са употребени като декоративен елемент. Една четириъгълна кула над предверието служи за звънарница; освен нея черквата има и малък купол. В ново време, преди 20-30 години пред нея е било построено широко предверие, което малко зле хармонизира със старата сграда…

Под предната четириъгълна кула на черквата, тъкмо над входа й, в зида са вградени четири кръгли плочи. На двете от тях е издълбано името на светеца, комуто е посветен и храмът: Св. Ив. Богослов. Другите две плочи съдържат надписите: „Господин Костадин и госпожа Елена”…

Същата е и днес през моите очи сто години по-късно:

Усещането, което ти дава присъствието в манастира, е трудно сравнимо. Там цари абсолютно спокойствие. Времето не съществува. Минало и настояще се сливат в някаква идея за бъдещето. 

В църквата те очакват прекрасните и запазени от векове стенописи:

 

На тръгване от манастира се обърнах да го погледна за последен път. Кой знае кога ще дойда отново. И го запомних прекрасен. Запомних всичко. И скалите, които се издигат около него, за да го закрилят. И мъглата, обвила манастира, която сякаш иска да ти подскаже, че на това място не съществува нищо друго освен теб и връзката ти с Бога и природата...

 

С дъх на ориент

Ориент. Има нещо магическо дори в самото произнасяне на думата. В описанието на тази така далечна ни и в същото време толкова близка до нас култура.

Било типично за раците да са привлечени от ориента и аз явно като горд представител на тази зодия не правя изключение. Любовта ми към него е като дълга приказка, която се изразява най-вече в любовта ми към Истанбул. Романс, започнал преди много години и надявам се да завърши след още много. Игра на двама влюбени, слепи за минало, настояще и най-вече бъдеще. Влюбени, за които е важен сегашния момент. За които любовта се изразява и в най-дребния детайл. Всяка част, всяко нещо е така съкровено. Разделени, винаги са заедно. Заедно, сякаш никога не са били разделени. Винаги се връщат един към друг и никога не се отдалечават толкова далеч, че да не усещат аромата, носещ се от този опиат наречен любов.

Това за мен е този град. Обичам го. Липсва ми и в същото време винаги е с мен и аз съм там. Последно бях преди почти две години, но сякаш бе вчера. Още усещам мириса на пазара за подправките. Вкуса на всички локуми и цветовете на дъгата, обрисувани от безброй стъклени лампи и още толкова на брой пъстри шалове. Обичам и рибарите на пристанището, които правят най-хубавия рибен сандвич на света с много лук.

Бродя из стария град и усещам стъпките на хилядите преди мен по тези плочи. Усещам сълзите на тъжните и смеха на щастливите. Там няма минало, защото няма и бъдеще. Всеки и всичко живее в настоящия момент. Сюлейман е още жив и прегръща своята Хурем…

Днес във вятъра усещам дъх на ориент. И се разходих в мислите си.

Заваля и аз се скрих в баничарницата с най-вкусните неща:

После слънцето изгря и беше време да гмурна в море от цветове:

Огладнях отново и се запътих към пристанището, за да хапна риба. Но преди това бърза обиколка на пазара за подправки:

И най-накрая – ароматът на пържена риба:

Вече слънцето залязва и е време да се връщам с трамвая през Таксим:

Последна спирка преди да се прибера - вечер с едно наргиле на светлината на шарените лампи:

Това е. Малка разходка из спомените ми. А някой път ще ви разкажа и за антикварния магазин в Галата, където прекарах половин ден.

Около света

Нашите мечти са като сапунени мехурчета. Колкото красиви, толкова и крехки. Върху тяхната повърхност танцуват хиляди цветове, прегръщайки се в една цветна красота. Но колкото и високо да стигат мехурчетата, понякога е нужно нещо много малко, за да ги спре. Нещо толкова нежно, като повея на вятъра дори. Така е и с нашите мечти. Затова е нужно човек да преследва мечтите си. Да ги обгрижва. Да ги пази в шепите си, за да не ги докосне вятъра, защото на всички ни е ясно – човек има нужда от мечтите си. Има нужда от това да се крепи на нещо осезаемо и в същото време все още нереално.

Красиво е, когато хората следват мечтите си. Харесвам и изключително много уважавам тези, които го правят. Да следваш мечтата си, да вървиш напред по пътеката на желанието и да не се отклоняваш от решението си, е нещо наистина красиво.

Пътешественици, преследващи мечтите си. Това са Лора и Евгени. Около света за безброй дни. Това правят те. Но каквото и да говоря за тях вярвам, че думите им ще разкажат най-добре за тях и техните стъпки в пясъка.

Можете да проследите дирята им тук - мястото, където те споделят всичко. Приятно потапяне в пътешествието им.

Неделно размотаване

Най-накрая имахме един свободен ден, през който решихме малко да се размотаем с колата, колкото да видим табелката за край на София. Тази гледка много ни липсваше и вече доста ни беше хванал секлетът да си стоим в града. И такааа, взехме бебето и колата и стрък-врък до Пловдив. Беше много хубав ден с още по-хубаво и дългоочаквано пролетно време.

За пръв път стигам толкова бързо до Пловдив. Сигурно, защото се бяхме настроили за пътуване до морето, едва ли не. Зарязахме набързо Бети (колата) и хайде към стария град. 

 Обаче, трябва да кажа, че навремето въобще не са мислили за бебешки колички като са го правили този стар Пловдив :) Много е трудно с въпросното нещо по огромните павета на града, обаче ние сме си идиоти, та и това не ни попречи особено много. Виж аз бях доста интересна гледка с бебе в едната ръка и голям фотоапарат в другата, което си беше направо за снимка. Добре че не се намери никой да отрази това чудо на природата, чиято сянка изглежда ето така:

 По принцип носим Бохо на път с нас, обаче сега го забравихме и добре че в антуража на малката присъстваше и Либа. Та, ето – Либа в Пловдив :)

 Срещнахме един застинал във времето художник. Не ни разказа особено много неща. А и тези, които ни каза, ще ги запазя в тайна :)

Малко шарено късче българска култура:

 

И така. Хубав следобед и лека разходка извън София. Най-накрая. Времето се затопля, вече нямаме работа и уикендите ще са си за нас, пък!  

Неделна разходка

Ееееех, най-накрая да дойде и тази пролет! За първи път ми се случва да чакам зимата да свърши, защото много я обичам. Ала този път ми дойде малко в повече. Сега се радвам на усмихващото се слънце и даже вчера с милото извършихме ритуална разходка из учудващо тихите и спокойни софийски улици. Всеки разходи по нещо – аз моите червени гуменки и него, той неговите си летни обувчици и мен :)

Има нещо магическо в подобен тип ритуали и аз много уважавам всеки, който си ги спазва. А и си е доста хубаво нещо да си обуеш за първи път в годината ярко червените гуменки и да се пошляеш с тях просто ей така, без цел и посока. Мда… :)

 

И както казва Рей Бредбъри гуменките олицетворяват „онова, което чувстваш всяко лято, когато хвърлиш тежките обувки и за пръв път хукнеш бос в тревата. Онова, което изпитваш зиме, когато измъкнеш крака изпод топлите завивки, оставиш студения вятър през отворения прозорец да духне върху тях внезапно, държиш ги дълго време тъй, а сетне пак ги мушнеш под юргана – ледени като снежни тухли. Гуменките – това бе все едно за пръв път лете да нагазиш в ленивите води на рекичката и да видиш нозете си там, долу, два сантиметра по-напред от тялото ти, пречупени от отражението във водата”.  

Компания на червените ми гуменки в разходката прави и неизменният другар в пътешествия и пакости – Бохо. Бохо е един необикновен офлюф – много обича да пътува и да се снима навсякъде. От време на време се чудя дали това не се дължи на известна доза суета, но той ме успокоява с думите: „Не, разбира се, как можа дори да си го помислиш? То е само, за да ти правя компания в снимките”. Усмихвам му се леко недоверчиво, но пък в крайна сметка той е неизменен приятел, така че всичко му е простено :)

Хубаво е понякога да погледнеш собствения си град през очите на един турист. Тогава вдигаш нагоре погледа си и срещаш красиви гледки. Като тази:

 

Много приятна неделна разходка. Крайно време беше.

Заради...

Заради един спомен...

Заради едно пътуване...

Заради една мечта...

Защото на път човек е друг чрез себе си,

не се страхува и захвърля маската си,

търси и намира,

бяга от и към.

Защото на път човек мечтае...

Le Roy d'Espagne

Седях там сама, наблюдавах хората и се замислих за тях. За нас. За това кое ни прави „хора”. Кое определя същността на пътя ни и ни кара да продължаваме все напред, дори и понякога това да става чрез кратко връщане назад? Наскоро ми казаха нещо много вярно. Нещо, върху което си заслужава човек да се замисли: стрелата поема своята посока, само след като опънеш тетивата назад. Всяко човешко същество посреща радостта си едва след като е извървял трудния път. Своята зелена миля. Онази, която предшества изборите и техните последствия, или в краен случай смъртта…

Да, но в същото време хората са много повече безсмъртни. А кое ни прави такива? Някой ще каже постъпките ни и аз ще се съглася. Да, човек остава във вечността чрез делата си, но ако те са нещото, което определя безсмъртието, кое определя тленността ни? Тази странна способност на човеците да умират и то не само физически. Душата ни може да умре много преди тялото да съумее да я последва.

Опитвам се да намеря друг отговор, но явно е само един – отново делата ни. Най-лесно е да убиеш човека и неговата душа чрез постъпките си. Ала и да го издигнеш от пепелта в същото време. Тогава къде е границата? Кой и как я определя? Дали сме си господари сами на себе си или каквото и да прави човек, съдбата винаги се намесва?

Има само един начин да разберем, защото надеждата винаги остава. Защото винаги има утре. Защото всичко, което човек прави в този живот, се свежда само до едно – себепознанието. Всяка мисъл, всяка крачка, всеки избор…

А какво ми остава на мен тогава?

Да се облегна назад и да наблюдавам последствията от изборите си.

Да отпия от чая си и да се успокоя :)