Ето какво е написал Винсент на Тео на 17 декември 1883:
Скъпи братко,
Усещам какво майка и татко инстинктивно (и не казвай съзнателно) мислят за мен. Отдръпват се от мисълта, че трябва да ме приемат в къщата, както биха приели голямо рунтаво куче, което със сигурност би влязло в стаята с мокри лапи – а и е толкова космато и рунтаво. Би се пречкало на всеки. А и лаят му е толкова висок. Накратко, то е мръсна твар.
Много добре, но тази твар има човешка история и, въпреки че е куче, има човешка душа и, което е по-важно – душа, толкова чувствителна, че може да усети какво мислят хората за него, което никое нормално куче не може да направи.
И аз, признавайки, че съм нещо като куче, ги приемам за това, което са.
Тази къща е прекалено добра за мен. А и майка и татко, и цялото семейство са толкова префинени (макар и не чувствителни отвътре), и има толкова много пастори, множество свещеници.
Кучето усеща, че дори и да го държат, те само се примиряват с присъствието му в „тази къща”, така че то ще се опита да намери своята кучешка колиба някъде другаде.
Всъщност това куче някога беше син на баща си и именно татко беше този, който го остави на улиците прекалено дълго. Ето защо той беше обречен да стане по-груб, но виждайки, че татко е забравил за нещата от преди толкова много години и сякаш никога не се е замислял дълбоко за това какво означава връзката между баща и син. Но по-добре е да не казва нищо за това.
И също така – кучето може лесно да хапе, лесно може да стане бясно и селския полицай ще трябва да дойде и да го застреля.
О да, всичко това е съвършено вярно, нямам никакви съмнения в това.
От друга страна, кучетата могат също така да бъдат и пазачи. Но казват, че нямало нужда от това, че тук е мирно и не може и дума да става за някаква опасност. Затова няма да кажа нищо повече по въпроса.
Единственото нещо, за което кучето съжалява е, че се върна, защото то не беше толкова самотно в пустошта, колкото бе в тази къща – въпреки цялата добрина. Визитата на бедното същество беше слабост, която се надявам да бъде забравена и, която то ще избягва да повтаря за в бъдеще.
…………………….
Разбираш, нали, че аз съм сигурен в това, че ти спаси живота ми и никога няма да го забравя. Дори и след като сложим край на нашите взаимоотношения, което се страхувам, че ще ни постави в погрешната позиция, аз не само ще остана твой брат, твой приятел, но ще ти бъда и безкрайно задължен, защото ти протегна ръката си към мен и, защото продължи да ми помагаш…
Парите могат да бъдат изплатени, но не и доброта като твоята.
Така че остави ме да продължа сам. Единствено съжалявам, че пълното помирение се оказа невъзможно, но аз все се надявам, че би могло да се стигне до такова. Ала вие не ме разбирате и се страхувам, че никога няма да го направите.
…………………………….
Позволи ми да ти кажа, че никога не съм смятал, че човек на 30 години може да бъде наречен „момче”, особено след като той вероятно за тези 30 години е добил много повече опит от повечето хора. Но ако желаеш, смятай думите ми за думи на момче. Не съм отговорен за това как възприемаш това, което казвам, нали? Това си е твоя работа.
…………………………………
Може би е по-дипломатично човек да запазва мислите си за себе си, но винаги съм смятал, че спокойствието е дълг, особено за художника – независимо дали хората разбират това, което казвам, независимо дали ме съдят правилно или погрешно, доколкото ме засяга това не е нито тук или там, както ти веднъж ми изтъкна.
Е, братко, дори и да има разделение по какъвто и да е начин, знай, че аз съм твой приятел, може би много повече отколкото осъзнаваш или разбираш – а дори и приятел на татко.
Винаги твой, Винсент.
Във всеки случай аз не съм враг нито на теб, нито на татко, и никога няма да бъда.
Цялото писмо:
