Благодаря.

В живота на човек рано или късно настъпва някой повратен момент, който променя всичко. Винаги. Няма случай, в който да не е настъпил такъв момент. За добро или лошо.
Това са моментите, в които Животът ни шамаросва по лицето и ни напомня, че сме смъртни, а пребиваването ни тук е само една малка, много малка част от битието на тази земя – прашинка в световната и човешка история. И тогава е нормално човек да се сепне за миг и да се замисли дали пък нещата, които прави всъщност имат смисъл. Дали случайно няма нужда да се осъзнае наистина и да погледне света наоколо през призмата на здравия разум и спокойното сърце? И да – отново говоря с клишета. За пореден път. Но от друга гледна точка те не случайно съществуват. А от всички най-любимо ми е клишето за прашинката и малките значими неща в този живот. Защото е факт, че малките неща правят живота хубав и те са реално значимите. 

А моето напомняне за живота? Да, и аз го получих и то в най-прекрасната малка форма :) 

И не би могло да бъде по-хубаво, дори и да исках. Ала аз не искам. Това ми е достатъчно. Благодаря.

ул. "Георги Бенковски" 42

Продължавам серията си от безцелни размотавания из софийските улици, което се оказва добра идея, защото не спирам да попадам на разни прекрасни късчета шарени усмивки в иначе сивия град. Прекрасно, нали :) 

Подобни попадения са като къщата на Хундертвасер във Виена - една ужким нормална къща, която под кората си обаче носи шарена душа :)))

Като за първи път...

Всяка година по същото време...

Yahweh

Колкото повече го боли, толкова повече човек променя своя праг. Онази граница, след която си мисли, че не може да издържи. Но хората са прави, когато казват, че човек може да свикне с всичко. А "всичко"-то включва и болката. Тогава как разбираш докъде стигат възможностите ти? Как осъзнаваш докъде можеш ти самият да продължиш и къде трябва да спреш? Може би няма друг начин, освен ако не си я преживял и не си преминал своята граница. Няколко пъти поне.

И си мисля: дали оптимизмът не е другата страна на болката? Тази страна, която ни казва, че може би всяко хубаво и истинско нещо бива предшествано от нея? Надеждата бива предшествана от нещастие. Наградата често пъти идва след загубата, а истинската любов - след раздялата. "Винаги има болка преди да се роди дете" казва моя любимец Боно. И е така - винаги страдаш преди да получиш наградата си от тази игра, наречена наш живот. Но там е и смисълът - така оценяваш нещата, които получаваш. Или поне би трябвало да е така... Тогава оптимизмът наистина е другото име на болката. Не мислиш ли, приятелю?

Едно нещо запомних от своите граници: докато няма как да не усещаш болката, има как да не я възприемаш... 

И цоп в боята :)

Учудващо е как можем да се самозабравим на моменти и да се понесем в онзи вихър на ежедневието, в който забравяме за разни малки и приятни нещица от живота. С цел да се опитам да се измъкна поне за малко от всекидневната вихрушка, напоследък се разхождам из улиците на София с фотоапарат в ръка. И начинанието ми се оказва полезно от време на време, защото попадам на разни изключително весели неща, на които иначе не бихме обърнали внимание :) 

Ето как, например, преди няколко дена попаднах на нещо много усмихващо - някоя палава котка е цопнала в купчината изхвърлен тонер за ксерокс машина и резултатът е този:

 

Нощем

Колко души можеш да срещнеш, докато вървиш нощем по една улица? С колко ли човешки съдби можеш да се сблъскаш по това време? И дали всички те са погубени, за да са на улицата в този час? И има ли значение по коя улица ще минеш?
Ето я, например, проститутката. Изгубената душа по всички параграфи на съвременното „примерно” общество. Тази, която продава себе си и душата си. За пари. Ала не правим ли всички същото нещо в един или друг момент от живота си. Продаваме и себе си, и душата си. Тогава защо тя да е изгубена душа? Защо, след като нашето лицемерие е по-голямо? Без да я идеализирам, разбира се. Тя е проститутка. И все пак…
Продължавам нататък по улицата. Вървя и се опитвам да притихна стъпките си, за да не отекват в тишината…
А ето я и влюбената двойка. И си мисля: дали, ако бяха наистина влюбени, нямаше да са сгушени на някое тихо място и да си шепнат най-прекрасните слова? Тогава чие лицемерие е по-голямо: това на проститутката или тяхното? На „примерните граждани в обществото”, на „влюбените”, на тези, които прикриват всеки един свой недостатък пред другия? Да, може би, ако наистина бяха влюбени, щяха да са на тихо място, сгушени в истината на нощта, където няма лъжа и всяка дума е пламенна и искрена.
Отминават ме и би трябвало да не ме забележат, но го правят. Защо ли?
А аз продължавам нататък. Ето го и просякът. Изгубеният човек. Човек без нищо на този свят и все пак може би с по-чиста душа и от най-богатия. Човек, вкусил силата на свободата и придобил я на висока цена. Цена, платена с желание. И, въобще, колко от нас са готови да я платят? Да платиш цената на свободата, независимо под каква форма се явява тя в твоя живот? 
А ето ме и мен. Там, в отражението на витрината. Поглеждам се и седя дълго пред себе си и моето отражение. Дали това съм аз? Да, разбира се, но този аз, който е достоен за една среднощна разходка по същата тази улица. Задавам си хиляди въпроси, чиито отговори може и никога да не узная. Ала понякога въпросът е по-важен от отговора. Търсенето е повече от намирането. Клише? Разбира се. Ала къде иначе ще е смисълът на живота, ако не в пътя, който извървяваме до целта, а не в самата цел?

Яйчицааааа

Рано, рано от зарана

нагласих се аз да стана,

яйчицата да боядисвам

без да се улисвам. 

:))))))