понеделник, 16 май 2011 г.

Кофти ден

Какво правиш, когато си имал много, ама много кофти ден? Обръщаш се назад, за да го анализираш или гледаш напред с надеждата да го забравиш?
Какво правиш, когато много, ама много имаш нужда от спокойствие? Опитваш се да го намериш или гледаш да го задържиш за по-дълго време?
Какво правиш, когато много, ама много чакаш някакъв душевен мир? Спираш за миг, за да го постигнеш или продължаваш, за да го догониш?
Какво правиш, когато много, ама много ти е тъжно? Усмихваш се, за да забравиш или се стягаш, за да превъзмогнеш?

Както казах – много, ама много кофти ден. И нямам отговор на нито един въпрос, защото незнайно как мозъкът ми е дал на късо и гледам тъпо в една точка.
Къде са решенията? Къде са изборите? Та нали животът ни е пътешествие с неизвестна крайна точка и единственото сигурно нещо са изборите, които правим по време на целия път? Те ще са тези, които накрая ще определят кои, всъщност, сме ние.
В такъв случай къде са? Защо не ги виждам?

Далече-далече

Днес реших да разгледам статистиката на този блог и какво да видя? Оказва се, че си имам читател чак в Камерун. Леле, колко ми се развинти въображението вследствие на този факт. Представям си го седнал насред някой китен африкански пейзаж и си цъка нещо на лаптопа. Страхотно!
Кой ли е този българин чак в Камерун, който се е присетил за мен? Бързо да си каже :)

петък, 13 май 2011 г.

Не така!

Ей, хората от Blogger, само не така! Не стига, че цял ден не мога да вляза в блога, а се оказа, че са ми изтрити и публикации!
Голяма простотия и съм много ядосана :(

сряда, 11 май 2011 г.

Досадни ежедневни

Напоследък започвам да усещам някакъв напълно необясним мързел, който се отразява доста зле на мотивацията ми да върша разни ежедневни неща.  Вероятно се дължи на пролетна умора. Но съществува и някаква малка (много малка) вероятност да си е просто мързел. „Не може така”, викам си аз и се опитвам да се настроя и да отметна задачките си за деня.
Обаче нещо не ми се получава само с едното опитване и вместо това реших да предприема крути мерки по въпроса. Една от тях е да засека точно колко време ми е нужно, за да свърша разни досадни вкъщни задължения. Резултатът направо ме втрещи:
Така омразното миене на кафеварката: 1 минута.
Не по-малко омразното миене на банята: около 15 минути.
Прахосмукачка: 15 минути.
Направих и една друга равносметка за времето, което прекарвам в неща, които са ми интересни и, които обичам. И какво излезе накрая? Оказа се, че по-голямата част от живота ми е посветена на прекрасни неща, а за онези „задължителните” и неприятни неща изгубвам повече време, за да се настроя, отколкото да ги свърша.
Пробвайте този метод. Оказа се, че върши страхотна работа с мотивацията ми :)

вторник, 10 май 2011 г.

Сладки ежедневни

Много ми е сладко, когато нещо малко ме развесели и ми подобри деня. Напомня ми, че не са ни нужни грандиозни случки, за да живеем уютно. Понякога са достатъчни и само една две думи, за да ни накарат да се усмихнем и да разхубавят деня ни. Думи като: 
[11:59:52] Mira: грух
[12:00:25] ****: грууууууууууууууууух
[12:00:47] Mira: ко си правиш
[12:01:07] ****: остря молив
Каквото и да си говорим, това си е полезно занимание, защото иначе "няма как да се пише" :)
Хубав и слънчев ден!

вторник, 3 май 2011 г.

Синдромът Ya’aburnee

Съществува едно състояние на духа, с което може да се опише само един вид любов. Любов, толкова силна, толкова изпепеляваща и вечна. Любов, неподвластна на законите на физиката или на общоприетия ред на Вселената. Любов, сама по себе си вселена.
И попаднеш ли в обсега на тази вселена, се загубваш. Забравяш цялата си история, защото миналото вече не съществува. Твоето сегашно и бъдещето на другия се сливат в едно. Прегръщат се и от тази прегръдка се ражда най-чистото чувство. Емоция, тъй незабравима и съкровена. Толкова красива и крехка. Чувство от кристал, сътворено в безкрайните мигове на Вселената.
И човек не е живял, ако не е усещал тази болест, наречена любов. Онази любов, заради която не можеш да живееш без другия, без да усещаш тялото му близо до твоето. Без да се будиш нощем само, за да чуеш как спи спокойно до теб. Да ти липсва в мига, в който се обърне и да те изпълва отново, когато те погледне. Да ти вярва безрезервно и обратното. Да те обича, защото си ти и въпреки това. Да те прегръща, за да те стопли и да те гали, за да те приспи. Да се усмихва на твоята усмивка и да плаче за твоите сълзи.
Да, не е живот, ако не си усетил всичко това, макар и да е било за миг поне.
А цялата тази вселена от чувства аз наричам синдром. Синдромът Ya’aburnee. Единствено арабският език е приютил това чувство, което се изразява само в една дума и което, преведено означава: „Погреби ме ти, защото не мога да живея без теб.” 
 

сряда, 27 април 2011 г.

С дъх на ориент

Ориент. Има нещо магическо дори в самото произнасяне на думата. В описанието на тази така далечна ни и в същото време толкова близка до нас култура.
Било типично за раците да са привлечени от ориента и аз явно като горд представител на тази зодия не правя изключение. Любовта ми към него е като дълга приказка, която се изразява най-вече в любовта ми към Истанбул. Романс, започнал преди много години и надявам се да завърши след още много. Игра на двама влюбени, слепи за минало, настояще и най-вече бъдеще. Влюбени, за които е важен сегашния момент. За които любовта се изразява и в най-дребния детайл. Всяка част, всяко нещо е така съкровено. Разделени, винаги са заедно. Заедно, сякаш никога не са били разделени. Винаги се връщат един към друг и никога не се отдалечават толкова далеч, че да не усещат аромата, носещ се от този опиат наречен любов.
Това за мен е този град. Обичам го. Липсва ми и в същото време винаги е с мен и аз съм там. Последно бях преди почти две години, но сякаш бе вчера. Още усещам мириса на пазара за подправките. Вкуса на всички локуми и цветовете на дъгата, обрисувани от безброй стъклени лампи и още толкова на брой пъстри шалове. Обичам и рибарите на пристанището, които правят най-хубавия рибен сандвич на света с много лук.
Бродя из стария град и усещам стъпките на хилядите преди мен по тези плочи. Усещам сълзите на тъжните и смеха на щастливите. Там няма минало, защото няма и бъдеще. Всеки и всичко живее в настоящия момент. Сюлейман е още жив и прегръща своята Хурем…
Днес във вятъра усещам дъх на ориент. И се разходих в мислите си.
Заваля и аз се скрих в баничарницата с най-вкусните неща:
После слънцето изгря и беше време да гмурна в море от цветове:
Огладнях отново и се запътих към пристанището, за да хапна риба. Но преди това бърза обиколка на пазара за подправки:
И най-накрая – ароматът на пържена риба:
Вече слънцето залязва и е време да се връщам с трамвая през Таксим:
Последна спирка преди да се прибера - вечер с едно наргиле на светлината на шарените лампи:
Това е. Малка разходка из спомените ми. А някой път ще ви разкажа и за антикварния магазин в Галата, където прекарах половин ден.