Тук и там

Drove my Chevy to the levee, but the levee was dry...

Когато не мога да съм там, отивам въпреки това.

Но къде е то? И защо желая да отида?

Заради пътя? Заради онова там, което не е тук?

За себе си? За да съм там, а не тук?

Или да съм там, защото искам да съм тук...

Хм...

От време на време имам някакви странни решения (хората, които ме познават, ако обичат, да се смеят по-тихо). Сега, например, незнайно защо реших да чета Стивън Хокинг и Айнщайн. Не ме разбирайте погрешно, просто за човек с очевиден афинитет към литературата резултатът е, че снощи съм бълнувала за "твърдите частици, които ги сглобили". Това, което ми хрумва е онази приказка за жабата и гьола, ама няма да я кажа...

Мениджмънт, бате

Мислейки си за неконвенционално  действие, осъзнах, че Александър Велики на практика е първият проектен мениджър - решил проблема си с Гордиевия възел по възможно най-ефикасния, бърз и не много трудоемък начин, прилагайки метода на мисленето извън определените рамки :)

Сбогом, Мадиба...

"Извървях дългия път към свободата. Опитвах се да не се отклоня; направих и грешки по пътя. Но открих тайната - след изкачването на голям връх, остават още много върхове за изкачване. Отделих момент да си почина, да открадна изглед от великолепната перспектива, която ме заобикаля, да погледам пътя, по който дойдох. Мога да си почина само за малко, заедно със свободата идват и отговорностите, осмелявам се да не се бавя, защото дългият път не е свършил."

Малко са хората като теб и Свободата винаги ще има нужда от подобни борци, но сега е време да почиваш...

С две думи

„С две думи мога да кажа всичко, което съм научил за живота – той продължава” (Робърт Фрост).

И аз така...

Follow me...

Накъде отиваш?

Далеч

Хемингуей винаги е бил един от любимците ми. Някак си цялата му противоречива същност успява да се свърже с мен, с душата ми и да достигне до нея по начин, по който много малко могат да го сторят.

Груб, егоцентричен и прекрасно вдъхновяващ.

Думите му са като куршуми. Малко, точни и на място. Един прекрасен пример за вдъхновяващия минимализъм, който лъха от него е речта му за получаването на Нобелова награда през 1954 г., която той дори не отива да приеме:

„В най-добрия случай, писането е самотен начин на живот. Писателските организации облекчават в някаква степен самотата на писателя, но се съмнявам да подобряват творбите му. Един писател постига публичен статут като се отърсва от самотата си, но често работата му се влошава вследствие на това. Защото той работи сам и ако е достатъчно добър писател, всеки ден той трябва да се изправя пред вечността или нейната липса.  

Защото за истинския писател всяка книга трябва да бъде ново начало, посредством което той отново се опитва да създаде нещо, отвъд постижимото. Той трябва винаги да се стреми към това, което не е правено или към това, в което другите са опитали и не са успели. И тогава, с голяма доза късмет, той ще успее.

Колко просто би било създаването на литература, ако можеше само да се пренаписва по различен начин това, което вече е добре написано. Именно защото сме имали такива велики писатели в миналото, творецът се стреми да отиде толкова далеч от него, докъдето може да стигне, докъдето никой не може да му помогне.

Но говорих твърде дълго за писател. Писателят трябва да напише онова, което има да каже, а не да го каже…"