Как така я няма?

Как така я няма съвестта ни?

Къде ли е изчезнала? Изгуби ли се?

Оглеждам се. Търся я тук и там. В ъгъла на стаята. Залягам под дивана. Викам я по име, ала нея все я няма. Отпивам от чашата с кафе и се почесвам по главата.

Къде ли може да е тази малка калпазанка? Съвестта ни.

Забравили сме я някъде. Това е ясно като бял ден. Като кристал и като планински ручей. Все едни такива девствени сравнения. Питам се за нея ли са?

Продължавам да се чудя. Опитвам да се сетя къде ли би могла да бъде.

Кога и, всъщност, дали сме я забравили? Имали ли сме я някога? Дали ли сме я на някого?

Опитвам се и все не мога да се сетя как се случи - къде е съвестта ни и как така я няма...

Тук и там

Drove my Chevy to the levee, but the levee was dry...

Когато не мога да съм там, отивам въпреки това.

Но къде е то? И защо желая да отида?

Заради пътя? Заради онова там, което не е тук?

За себе си? За да съм там, а не тук?

Или да съм там, защото искам да съм тук...

Хм...

От време на време имам някакви странни решения (хората, които ме познават, ако обичат, да се смеят по-тихо). Сега, например, незнайно защо реших да чета Стивън Хокинг и Айнщайн. Не ме разбирайте погрешно, просто за човек с очевиден афинитет към литературата резултатът е, че снощи съм бълнувала за "твърдите частици, които ги сглобили". Това, което ми хрумва е онази приказка за жабата и гьола, ама няма да я кажа...

Мениджмънт, бате

Мислейки си за неконвенционално  действие, осъзнах, че Александър Велики на практика е първият проектен мениджър - решил проблема си с Гордиевия възел по възможно най-ефикасния, бърз и не много трудоемък начин, прилагайки метода на мисленето извън определените рамки :)

Сбогом, Мадиба...

"Извървях дългия път към свободата. Опитвах се да не се отклоня; направих и грешки по пътя. Но открих тайната - след изкачването на голям връх, остават още много върхове за изкачване. Отделих момент да си почина, да открадна изглед от великолепната перспектива, която ме заобикаля, да погледам пътя, по който дойдох. Мога да си почина само за малко, заедно със свободата идват и отговорностите, осмелявам се да не се бавя, защото дългият път не е свършил."

Малко са хората като теб и Свободата винаги ще има нужда от подобни борци, но сега е време да почиваш...

С две думи

„С две думи мога да кажа всичко, което съм научил за живота – той продължава” (Робърт Фрост).

И аз така...

Follow me...

Накъде отиваш?