Карамел Му

И изведнъж ме обля вкус на детство. Аха да затворя очи и пак съм там.

Там, където денят почти няма край, а когато дойде, вечерта ти дава чудно невидимо наметало за детската криеница на село. Вкус на отминали години на покой и чудеса, лудории и детски небеса. 

P.S. - И отново не мога да го отлепя от зъбите си. Чудно е :)

С чадърите да се внимава

С чадърите да се внимава,

че не знаеш откъде ще ти се вземе

да скачаш по тревата и

в локвите да плискаш.

С чадърите да се внимава,

че топлото се хвърля,

пороят не снижава,

а кучето ръмжи.

С чадърите да се внимава,

че не знаеш някъде гърми,

котката се киска,

а никъде не спира да ръми.

Живот на половинки

Живот на половинки.

Наполовина готови.

Наполовина достигнали.

Почти щастливи, и също толкова нещастни.

Не съвсем самотни, ала и не точно с други.

Наполовина предадени и

наполовина изядени.

А толкова малко ни трябва. И дори не е половинка.

По-малко е от четвъртинка.

Марк Твен

Този човек въобще няма какво да го обсъждаме. Той си е той. Винаги знае какво да каже. Или съответно да не каже.

А за това дали да се обвърже с рая или ада, много ясно, че няма да го направи. Той твърди, че има приятели и на двете места.

И да, така е: няма да съдя, защото и аз имам такива приятели. Пък и аз съм също нечий приятел :) 

За къпането и тенджерите

Човек като си живее хубаво и спокойно в 21-ия век някак си очаква да му е... хубаво и спокойно. И изведнъж отнякъде се прокрадва духът на просвещението. Добре де, шегувам се. Та, изведнъж отнякъде се прокрадва духът на Средновековието. Имам предвид нещо "нецивилизовано".

Но, нека не се отплесвам и да се върна на темата. Тези дни в блока, в който живеем, имахме проблем с водата. То, всъщност, е една история за съседи, спукани тръби и още нещо. С две думи, доста е дълга и широка и няма смисъл да ви занимавам с това. Ефектът от нея обаче беше, че ни се наложи да живеем цифром и словом два дни без топла вода. Повтарям - два дни. Това за тихо-и-спокойно-живеещи-хомосапиенси от двадесет-и-първия-век е едно доста сериозно предизвикателство. Затова, изпадайки в тази трудна и травмираща ситуация, реших да споделя личен опит и да помогна на други подобни сапиенси, изпаднали в нашата беда.

От това ми желание се роди следният наръчник за къпане с тенджера:

Първо: Напийте се подобаващо. Това действие се прави с цел да не ви пука, че в банята е общо взето студено и трябва да се поливате с канче. Пак повтарям: канче.

Второ: Затопляте вода в кана (бързозагряваща). В случай че нямате такава кана, много е възможно и да кипнете вода на котлона в друга тенджерка.

Трето: Приготвяте смес от горещата вода и леденото чудо, което тече посред зима от тръбите в иначе така уютната ви къща. Препоръчително е сместа да бъде приготвена в чиста голяма тенджера или леген/кофа. Тук е много важно да се наблегне на факта, че тези прибори трябва да са чисти. Знам, че знаете, ама аз да си кажа.

Четвърто: Взимате едно малко канче. Ако няма канче, чаша също би могла да свърши работа. Пренасяте целия инструментариум с така приготвената смес в банята. Заключвате вратата, за да не би някой да види нещастието ви и започвате процеса по къпане-сапунисване-канчеполиване. Повтаряте описаните действия, докато не се почувствате относително чисти и удовлетворени.

Пето: Забърсвате се с хавлия и процедирате по нормалния начин, като за след баня.

След извършване на гореописаните действия би трябвало да се почувствате общо взето добре. Все пак сте се поизкъпали (заплакнали) и няма да се налага да се превръщате в един див, асоциален сапиенс.

Друго нещо, което забравих: много е важно докато извършвате цялата операция, а и през дните, в които се налага да извършвате действията описани в настоящия наръчник, да стискате здраво зъби и да впрегнете в действие целия си философски потенциал.

Защото тая работа все някога ще свърши.

Все някога техниците ще дойдат да оправят спуканата тръба и все някога съседката, която не иска да й се разбива банята ще открехне вратата, за да могат вашите спасители в ръждата да си свършат работата и вие да пуснете топлото кранче.

Инджой, дет се вика.

За миг

За миг се загубвам в ежедневие, но после затварям очи и отново се връщам във вечността...

Изгубвам се в неизречени слова и в казаните думи на един отминал ден. 

Как така я няма?

Как така я няма съвестта ни?

Къде ли е изчезнала? Изгуби ли се?

Оглеждам се. Търся я тук и там. В ъгъла на стаята. Залягам под дивана. Викам я по име, ала нея все я няма. Отпивам от чашата с кафе и се почесвам по главата.

Къде ли може да е тази малка калпазанка? Съвестта ни.

Забравили сме я някъде. Това е ясно като бял ден. Като кристал и като планински ручей. Все едни такива девствени сравнения. Питам се за нея ли са?

Продължавам да се чудя. Опитвам да се сетя къде ли би могла да бъде.

Кога и, всъщност, дали сме я забравили? Имали ли сме я някога? Дали ли сме я на някого?

Опитвам се и все не мога да се сетя как се случи - къде е съвестта ни и как така я няма...