Защото...

Защото бяхме там, а вече - не.

Изхвърлени от спомена за вчерашния ден,

оставени на вятъра от миналата есен, 

на припева на изгубената песен.

Кому сме нужни?

Май на никого.

Кой ни вижда?

Никой днес.

Кой ни помни?

Никой утре.

Чакат...

Чакат някого... Кого ли?

Аз съм там. Значи някой друг. 

Спомени

Лежаха там захвърлени. Забравени. Спомените от един живот. 

Полумъртви. Полуизчезнали, но никому ненужни вече. Бяха в калта на сутрешния студ. Там, та да ги видя, да ги отмина, а после да се върна. 

Чии ли са? Защо са там? Защо не са на топло в нечие сърце? Защо студуват в сутрешна забрава?

Но спомените са само на един. Веднъж родени в нечия душа, не могат да са чужди. Могат само да създават свое отражение, да докосват и да бягат след това. 

Заснех ги, за да ги запазя, не да ги осиновя...

Видях го

Той вървеше бавно по улицата с глава, наведена напред. Носеше стар черен панталон, сив пуловер и тъмен елек върху него. Шлиферът му беше похабен, поне с два размера по-голям, а ръкавите му покриваха ръцете до върха на пръстите. Покриваха и дръжката на черния очукан куфар, който държеше. Лицето му беше почти скрито от периферията на шапката  и когато вървеше срещу него, човек можеше да види един призрак с провиснали дрехи и черна като въглен брада.

Видях го. Наближаваше към мен, а аз реших, че съм преминала портала на пространството, времето и действителността. Разминахме се и после всичко беше пак постарому.

Обърнах се да го погледна.

Бавно и сигурно изчезваше в тълпата.

Там е

Там е. Тихо в ъгъла на улицата. Стои и гледа. 

Наслаждава се на бързината им, а той самият спира в самота. 

Гледа дивотата на деня и слуша тишината на нощта. 

Тихо, кротко, безмълвно.  

Иска ми се

Последното нещо, което съм очаквала да извади от джоба си човек, който живее на улицата, е цифров фотоапарат. И да започне да снима дърветата наоколо. Небето. И облаците в него.

Иска ми се да вярвам, че го направи, защото красотата явно е навсякъде. 

У всекиго. 

Тя

Ей сега ще я открехна. И ще я видя вътре. Нея, Надеждата. По-малката сестра на Съдбата.

Седи на дървен стол. Нашепва си слова и шие. С гоблен рисува поредната творба на сестра си.

А там в ъгъла, до огъня, седи тя. Съдбата. Гледа Надеждата и й се чуди. Как не й писва да шие? И тези прекрасни цветове. Защо са й?

Пита я. И тя й отговаря: 
- Как защо? Защото трябва да ги има.