Днес получих календара на Каталина Естрада за 2010 година. Ужасно много ми харесва цялата тази шарения. Ето и снимки:
вторник, 27 октомври 2009 г.
петък, 23 октомври 2009 г.
четвъртък, 15 октомври 2009 г.
Разговор
- E, докъде я докара?
- До юношеството.
- Много бавно действаш – погледна ме и ми се усмихна.
- Какво очакваш? – отвърнах някак машинално, защото как се отговаря на Смъртта, която ти се усмихва в този момент?
- Когато дойдох да те прибера и се съгласих на молбата ти да си припомниш живота си, нямах предвид секунда по секунда.
- А аз имах точно това предвид, когато те помолих, за да мога да го изживея още един път.
- Един не ти ли беше достатъчен?
- А на теб вечността достатъчна ли ти е?
Вместо отговор, отново получих усмивка. Смразяващата усмивка на Смъртта. Не знаех как да я приема и дали означаваше нещо, защото никога не съм и предполагал, че Смъртта може да те погледне в очите и да ти се усмихне. Не предполагах и, че някога ще ми позволи да изживея живота си втори път. Вярно, че беше благодарение на известна доза хитрина от моя страна, но в крайна сметка можеше и да не ми позволи. Затова седнах и започнах да си припомням живота си отново. Ден по ден. Час по час. Минута по минута и така до всяка секунда. Не исках да го пусна. Не исках да тръгна след Смъртта, която стоеше търпеливо до мен и чакаше да приключа с жалкия си опит. В крайна сметка тя имаше вечността. А аз се опитвах да се забавя дори и със секунда. Нормална човешка реакция. Всички ни е страх от Смъртта и въпреки че знаем, че е неизбежна, не искаме да тръгнем след нея, когато дойде да ни прибере при себе си.
В крайна сметка приключих с всеки един миг от живота си. Беше време. Нямаше как да се забавя повече. Тогава тя ме попита какво наистина искам. Можех да поискам всичко и да го получа. Незнайно защо ми даде този шанс. Можех да поискам да ме върне и отново да изживея наистина живота си, да оправя всички мои грешки. Ала не. Знаех какво щеше да ме попита, ако й го бях предложил: „Да оправиш грешките си? Но не бяха ли именно те, които те водеха напред и не изживя ли живота си именно заради тях?”. И наистина – така беше. Живях живота си така, както е трябвало и заради това, което бях, а не въпреки това.
Дълбоко в умиращото си сърце знаех какво искам. И го поисках. Поисках за миг поне отново да усетя с босите си крака сутрешната роса върху пролетната трева.
понеделник, 12 октомври 2009 г.
Catalina Estrada
Реших да си направя деня малко по-шарен и се разрових в разни смътни спомени в моята не чак толкова подредена глава. И взех, че открих една изключително приятна илюстраторка, която навремето беше правила разни календари за Паулу Коелю, а ако не се лъжа и за 2010 година ще има такъв. Еми, приятни шарени моменти на ето това място :)
неделя, 11 октомври 2009 г.
Как...
Последните дни в мен зее една голяма дупка самота. Ала не моя самота. Самотата на хора около мен, които виждам, че страдат. И си мисля как да помогна, как да намаля страданието, как...
Сядам и мисля. Дълго. Понякога нощем се събуждам с някаква мисъл, но и тя потъва в тъмнината на града и бавно заглъхва с шепота на всички неизречени слова...
И постепенно започва да ме задушава мисълта, че не съм способна да помогна. Не и този път. Не и аз. Помощта ми ще бъде изкривена през някаква моя призма и вместо да дам радост, неусетно и без да искам ще дам тъга. Не е нарочно. Просто съм в такъв етап от живота си. Намирам се на различни релси от тези, на които искам да помогна и вместо да направя добро, ще направя някоя беля. Несъзнателно. Да, любовта ни понякога наистина може да бъде и задушаваща.
Затова единственото нещо, което в миг като този мога да кажа на моите мили хора, е:
"В рецептата на нашия живот винаги ще има и щипка болка и докато няма как да не я усещаме, има начин да не я възприемаме".
сряда, 23 септември 2009 г.
Без паника!
Опитвам се да се съвзема от "мъничкия" отпуск, който си пуснах преди известно количество време, което сега няма нужда да споменаваме, защото всеки би могъл да се убеди в даденото количество само, ако погледне малко по-надолу. Както и да е, съвземането се състои в това отново да пусна Алфа, Бета или прочие вълните на мозъка си и да се опитам да мисля/пиша смислени неща (с изключение на настоящия пост :)
Сега, направо към темата - научих две много важни неща по време на интергалактическата ми стопаджийска отпуска, а именно:
Номер 1 - Човек винаги трябва да знае къде му е хавлията и
Номер 2 - Пангалактическият гаргаробластер е едно изключително сериозно питие, което оставя у теб усещане като след грабеж - взели са ти парите и те боли главата. Затова препоръчвам да се пие изключително внимателно :)
Иначе не съм изперкала съвсем, просто прочетох отново това и за пореден път съм във възторг и се хиля неистово на кълбенце на пода :)
Сърдечно препоръчвам тази книга на всеки, който поради една или друга причина не е съумял да я прочете (неясно защо :) .
вторник, 25 август 2009 г.
Мъничък отпуск :)
Понякога човек просто има нужда да не прави нищо. Мдам – нищо. Н-И-Щ-О.
Та така и аз. Почти ми се получава, но това си е проблем на моята глава. Не мога да стоя на едно място. Ама поне се опитвам.
Та сега съм си взела вещите и къщичката и официално съм пуснала молба за мъничък отпуск от мислите си. Но то си и личи по честите публикации тук :)
Абонамент за:
Публикации (Atom)