За Вселената и други работи

По принцип се имам за човек, който разбира от намеци. Това по принцип. В частност се оказва, че Вселената се счупи да ми прави намеци, обаче кой да види. Мира се е втурнала в разни планове за пътувания и не обръща внимание на нищо.
Решаваме ние в един прекрасен ден да отидем на море и почваме с усмивка да стягаме багажите. Междувременно, обаче Вселената има други планове за нас и почва любезно да ни обяснява и да ни намеква, че тая с наш`те намерения общо взето няма да я бъде.
Ние: „Не – ще се пътува”.
Вселената: „Абе аз що не ви…”
И общо взето в последните дни се нареждат едни „прекрасни” и също така „случайни” случки вкъщи, които по принцип биха извадили очите и на слепец, но ние явно сме друга работа.
Първо се развали пералнята. „Няма нищо – казваме си. – Ще извикаме майстор, когато се върнем.”
Второ се развали колата. Ние отново обнадеждени, че имаме изход решаваме да пътуваме с другата кола.
Вселената, обаче решава, че ние сме общо взето… ми… тъпанари и от своя страна предприема крути мерки, които се изразяват в открадване на портфейла на милото, където за наше голямо съжаление се намират всичките му документи, включително и тези за резервната кола.
Споглеждаме се ние така влюбено по съпружески и задружно решаваме, че МАЙ не трябва да пътуваме.
„Добро утро, тъпчовци!”, общо взето се провикна Вселената и след това взе нещата в свои ръце, вследствие на което:
 

А: Викам аз майстор за пералнята и момчето си идва съвестно да си свърши работата. Ху`у, ама то какво да свърши – съоръжението си работеше идеално, а аз се червях пред майстора като за световно.
Б: Палим колата на другия ден и тя съвсем любезно ни съобщава чрез компютъра си, че всичко й е наред.
В: Обаждат се на милото, че са му намерили портфейла с ВСИЧКИ документи.

Изводът от цялата работа общо взето е следния:

Вглеждайте се в знаците преди Вселената да ви тресне по главата и да ви напомни, че вашите планове всъщност не важат. 

И, също така, вече не се смятам за човек, който разбира от намеци :)

За пералните и хората

Напълно съм съгласна с факта, че в този живот трябва да си има човек за всичко и всеки да си знае занаята. Иначе се случват неща от сорта:

-         Добър ден, пералнята ми не работи.

-         Добър ден. А почистихте ли филтъра?

-         Кое?

Гореописаното си е съвсем истински разговор от съвсем истинското ежедневие на една съвсем неразбираща от перални жена. Общо взето знанията ми по „пералниката” (разбирай наука за пералните, която ако не съществува, със сигурност трябва да почне да го прави) се изчерпва с това да пусна прането вътре и после да го извадя съвсем чистичко. Което, като се замисля си е постижение :)

Черно-бяло и нищо друго

През последните дни съм в особено настроение. Опитвам се да си изясня някои неща за живота, за хората около мен. Опитвам се да виждам нещата в черно и бяло. Този път не искам сиви тонове. Не искам разфокусирани изображения.

И колкото повече се опитвам да видя хората около себе си в два цвята, толкова повече в съзнанието ми изникват образите, създадени от един от любимите ми фотографи. Образи толкова искрени, толкова реални, че сякаш можеш да проникнеш отвъд екрана, отвъд хартията и да се докоснеш до тях. Лица, които разказват живота си в един миг. Очи, които проникват в твоя живот и остават трайни следи. Очите на Пабло Пикасо, Салвадор Дали, Чарли Чаплин, Кисинджър, Айзенхауер и много, много други.

Понякога имам чувството, че е отснел целия значим народ за 20 век. 

За мен само един човек може да снима ръката на скулптор или огромния белег върху гръдния кош на Анди Уорхол и да нарече тези фотографии портрети. И те да са напълно достатъчни, за нас да разберем същността на човека, стоящ пред обектива.

Да, само един човек може да направи това и той е Ричард Ейвидън.

Ейвидън е роден през далечната 1923 година в Ню Йорк.

За кратко време се записва да учи в Колумбийския университет. Но не след дълго време решава да се отдаде на фотографията. Започва да снима с подарения от баща му Rolleiflex и останалото е легенда, както се казва.

Светът на фотографията щеше да е загубил изключително много, ако Ейвидън беше решил да завърши образованието си или да поеме по стъпките на баща си – да притежава универсален магазин. За негово и наше щастие нито едно от тези неща не се е случило.

И до ден днешен не мога да сравня портретите му с тези на когото и да било друг, просто защото няма подобни изображения. Стилът му е уникален. Гениалността на неговите фотографии се крие в тяхната простота. Черно-бели образи на бял фон. Единственото нещо, в което окото на зрителя може да се изгуби са образите на моделите му. Това е и единственото, от което имаме нужда. Честни, откровени и искрени портрети. Образи, в които няма място за нищо друго, освен щурата физиономия на Дали, втренчения поглед на Пикасо и закачливата усмивка на Чаплин.

„И един ден да мине, през който да не съм направил нещо, свързано с фотографията усещам, че сякаш съм занемарил съществена част от съществуването ми. Сякаш съм забравил да се събудя. Знам, че случайността, която ме превърна във фотограф направи живота ми възможен.”

Фотографиите са от официалната страница на Фондация Ричард Ейвидън.

Късчета живот...

... се преплитат в прекрасна лятна нощ. Гонят се в мен и разпиляват се в усмивка.

Рецината със своя дъх обвила е прегръдката на минало и настояще. А те, прегръщат се в здрача...

Късчета живот, мъничко тъга, любов на килограм и щипчица усмивка. 

Прекрасен рожден ден... 

По-хубав не можех дори да си измисля.

Копчето вълшебно

Навремето, "`га бехме млади", имаше вълшебни хапчета, бобени зърна и прочие. Навярно един ден днешните млади ще разказват за вълшебни клавиатури и други подобни джунджурии. 
Нагледен пимер - ЩРАК.
После да не кажете, че нещата не могат да се оправят :)

DEAR BLANK, PLEASE BLANK

Винаги съм вярвала в тезата, че гениалните неща са прости. 

И днес видях нещо, което абсолютно потвърждава тази теза. Нещото се оказва проект на двама явно гениални младежи от Щатите, които като си нямали друга работа решили да създадат сайт, в който да се обменят идеи за разни писъмца. После пък решили да принтират тези писъмца на хартия и хоп ето ти уникална стока за продаване :)

И за да не бъда празнословна, прилежно си прилагам и снимка от едно подобно писъмце, което ми стана любимо:

Ако пък искате да видите още можете да го направите тук.

А, ако пък, от друга страна, искате да видите сайта на проекта им в целия му блясък, можете да цъкнете тук.

Капките потропват

Снощи седях на терасата и слушах как тихо ми припяват дъждовните капки. Една по една танцуваха и потропваха. Изпълваха всичко с приятния звук на допира им с желязото. Троп, троп, троп.

А във въздуха витаеше усещане за нещо свършено. За нещо минало. Отишло си безвъзвратно. Все още не мога да разбера какво беше то. Дали трябваше да се радвам или да плача. Замислих се колко странна е тази наша човешка природа. Независимо с какво се разделя човек, прави го трудно. Много трудно.

Дали ще се раздели с нещо лошо и ще го е страх да се обърне на другата страна, защото не знае какво го очаква там. Или пък ще тъгува за хубавите мигове, от които трябва да се откъсне. Ще се обръща и ще моли всичко да се върне. Ала то не го прави. Никога.

И ние не искаме да осъзнаем точно тази част от уговорката. Миналото си остава там, скътано в нашите спомени, но то не определя бъдещето ни. То само ни показва пътя, който сме изминали. Пътеката, която ни е довела до тук. До сега-то в нашия живот.

Тогава защо ни е толкова трудно? Защо не искаме да се откъснем?

Има една песен на Coldplay, в която се казва: „Най-трудната част е да се откъснеш, да не взимаш участие”.

И явно е така. Понякога в желанието си да върнем миналото, забравяме да изживеем сегашното.

В такъв случай каквото и да витаеше снощи във въздуха, сигурна съм, че ще трябва да продължа напред без да се обръщам. Ще трябва да приема този край и с усмивка да прегърна днешния ден.