Тя

Ей сега ще я открехна. И ще я видя вътре. Нея, Надеждата. По-малката сестра на Съдбата.

Седи на дървен стол. Нашепва си слова и шие. С гоблен рисува поредната творба на сестра си.

А там в ъгъла, до огъня, седи тя. Съдбата. Гледа Надеждата и й се чуди. Как не й писва да шие? И тези прекрасни цветове. Защо са й?

Пита я. И тя й отговаря: 
- Как защо? Защото трябва да ги има.

Скреж

Паметта ни е къса. Изчезва.

Стапя се като скреж в дълбините на утринното слънце. 

Служителят

Служителят А-1-34-5-КН от Сектор П-08 погледна към документите за пореден път. Прехвърли всички редове отново. Усещаше, че има нещо нередно, но не можеше да установи къде точно беше проблемът.

От бързането очилата му се бяха спуснали почти до върха на носа. С бързо движение на едно от пипалата си той ги върна на мястото им. Изглеждаше притеснен. Съветът беше затегнал граничния контрол след атентата. Всички хуманоиди подлежаха на щателна проверка, откакто един от Вега наруши Пакта и анихилира ръководителя на Съвета за междупланетарно сътрудничество. Разследващите все още се опитваха да разберат причината за унищожението и оттогава животът на хуманоидите беше доста утежнен. Всички гранични служители от сектор П-08 следваше да извършват обстойни проверки. И сега А-1-34-5-КН се опитваше да си свърши работата. Хуманоидът пред него му се струваше странен. На пръв поглед и по документи всичко беше наред, но годините които граничните служители като него прекарваха в обучения за службата, го бяха научили да се доверява на инстинкта си. А в настоящия момент той му подсказваше, че нещо не е наред.

- Има ли проблем с документите ми, сър – попита хуманоидът. Казваше се Екзевиър. Идваше от Вега, планета в отдалечената галактика Орея. За да достигне от Вега дотук, пътуващият трябваше да премине през четиринадесет червейни дупки. Дълго пътуване, което не всеки би предприел. 

- Каква е причината за пристигането Ви? – попита служителят. Гласът му се изкривяваше от интеркома, през който говореше и който автоматично превеждаше думите му на хуманоида. – Защо сте дошли тук? Това не е ли малко дълго пътуване за почивка?

- Аз не съм на почивка – отговори пътникът. – Идвам тук по работа. 

- И каква е тя? – продължи с работата си. 

Хуманоидът не отговори веднага. Огледа се около себе си. Беше единственият, когото бяха задържали на граничното гише. Всички други пътници от неговия кораб отдавна бяха преминали контрола и бяха допуснати до сектора. 

Служителят потропа с едно от пипалата си върху стъклото на кабината. Очакваше обяснението. 

- Не знаех, че съм длъжен да обяснявам причината за пътуването си – отговори Екзевиър след минута. – Но щом настоявате тук съм, защото преговарям с една от компаниите ви. Има организиран семинар за междупланетарно горивно сътрудничество. На Вега ни трябва повече гориво, а вие се опитвате да освободите планетата от излишното. Работата ми е да договоря най-добрите за нас условия, както и да транспортирам горивото обратно. 

Екзевиър започна да губи търпението си. Беше уморен от дългото пътуване, а и това, което му предстоеше тук не беше по-малко уморително. Искаше да стигне до хотела си и да се освежи с един плазмен душ. Имаше нужда да релаксира, а не да се занимава с един престараващ се граничен служител. 

След извършване на щателна проверка за пореден път на документите на хуманоида, служителят го пусна да премине на планетата. Знаеше, че има нещо съмнително в него, но не можа да разбере какво точно. 

***

Два планетарни дни по-късно граничният служител се приготвяше за работа. Имаше предимството да разполага с няколко пипала и благодарение на тях можеше да върши сутрешните си задължения едновременно. Хапваше, докато обличаше униформата си. Прибираше нещата от масата, докато миеше зъбите си. Почти бе готов да тръгне за работа, когато на приемника му се появи нова холограма. Президентът на планетата бе убит. По всичко личеше, че атентатът е извършен от някой чужденец. 

На екрана се появи симпатична съпланетарка, която разпитваше свидетели на случката. Убийството се беше случило посред бял ден, а никой не беше забелязал нищо. Всички до един разказваха как летателният апарат на президента спрял пред сградата. Той излязъл спокоен от него и се запътил към срещата. 

Кадърът се върна на симпатичното лице на репортерката, която с тъжен глас обясни на зрителите, че президентът трябвало да изнесе реч за откриването на семинара за междупланетарно горивно сътрудничество.

Друг свят

Силен грохот и тропане върху входната врата го извади от унеса му. Отиде да провери какво става и в същия момент група униформени войници на Сектор 7 нахълтаха в дома му. Отдръпна се назад, неспособен от изненада да попита дори за какво са тук. 

Един от тях, явно по-главен, се приближи до него. Показа му идентифициращата си холограма и му обясни:

- Сър, получихме сигнал за нерегламентирана дейност от този адрес.

- К-к-каква дейност? – успя чак сега да попита Робърт. Заекваше. Всичките си 43 години. Уплахът засили дефекта му. 

- Нерегламентирана съгласно чл. 43, ал. 2, т. 17 от Общия правилник за прилагане на Договора за примирие – отвърна старшият, сякаш не забелязал говорните проблеми на Робърт.

- Н-н-не разбирам. Т-т-тук няма н-н-никой друг, освен мен. З-з-за к-к-каква дейност г-г-говорите?

Едва сега старшият го погледна и сякаш на момента осъзна с кого разговаря. Робърт забеляза това и си помисли, че може би досега не бе виждал дефектен човек, произведен от Съюза. Притесни се. Винаги му е било неприятно чувството, което усещаше, когато хората осъзнаваха, че е дефектен. 

- Ще м-м-ми обясните ли, най-н-н-накрая за к-к-какво става въпрос? – опита се да разбере причината за присъствието им.

- Както казах, сър, имаме данни за нерегламентирана дейност. 

- Т-т-това го разбрах. И все пак, за к-к-какво говорите?

- Неефикасно използване на кислородни запаси – отговори сухо старшият. 

Огледа се наоколо, след което добави:

- Както знаете, сър, това деяние е класифицирано като престъпление срещу човечеството. 

Робърт остана изненадан. Понечи да каже нещо, но после се отказа. Отдръпна се настрана. Знаеше, че не може да направи нищо и беше по-добре да ги остави да приключат с проверката си. Знаеше и, че в рамките на Сектор 7 те имаха пълната юрисдикция за каквото и да било. Затова беше безсмислено да им се противопоставя. 

Двадесет минути по-късно всички войници се бяха събрали пред старшия. Нито един не успя да докладва положителен резултат от проверката. Робърт си отдъхна. Старшият изслуша всички до един, след което се обърна към Робърт. Тръгна да казва нещо, но се отказа. Остана по този начин минута-две. След което даде команда на войниците да се изнесат от къщата. Двамата мъже останаха сами. Тогава старшият отново се обърна към Робърт и му обясни, че бил сигурен в данните, които имали. Досега не им се било случвало да бъркат толкова много в разчитането на данни от източниците им. Двамата мъже се сбогуваха. На вратата Старшият все пак се обърна към Робърт и го заплаши да внимава, защото веднъж попаднал в полезрението им, много трудно може да се откачи. 

Робърт остана отново сам в дома си. Огледа се около себе си. Войниците бяха разхвърляли доста. Никога не щадяха някое място, което проверяваха. Още повече, че те идваха с намерението да арестуват. Виновен до изключително доказване на противното. Беше основен принцип в Сектор 7. А това доказване не се случваше почти никога. Затова сега се изненада, че не откриха нищо. 

Огледа се наоколо. Този път не гледаше бъркотията, която бяха оставили. Имаше нещо друго. Усмихна се. Значи експериментът му беше успял, щом никой от тях не забеляза нищо.

- Г-г-г-лупаците дори н-н-не разбраха, че се н-н-намират в силово п-п-поле!

Отново се огледа наоколо. Входната врата бе все още отворена. Пристъпи към нея, за да я затвори. Точно преди да го направи, му се стори, че пред къщата видя старата си котка Шорди. Знаеше, че това е невъзможно, тъй като отдавна я нямаше. Бе анихилирана в един от експериментите му преди години. 

***

Робърт беше един много самотен човек. Произведен с говорен дефект, много малко от неговите сънародници в Съюза контактуваха с него. Той се опитваше да се социализира, но постепенно осъзна, че това нямаше как да се случи в този свят. Тази Вселена. В това време и в това измерение. Затова реши да намери други. 

Неук и неопитен, той започна своя опит да открие свят, който щеше да го приеме. Търсенето се оказа по-продължително, болезнено и безплодно, отколкото бе предполагал, но въпреки това не се отказа. Постепенно превърна дома си в прикрита лаборатория. Прикриваше всичко, защото знаеше, че войниците на Сектор 7 щяха да бъдат безпощадни, ако откриеха нещо. Но това, което беше най-голямата им сила, бе също така и най-големият им недостатък. Тяхната безпощадност водеше до ограничаване на възгледите им. И Робърт осъзнаваше това. 

И потвърждението дойде днес. Нито един от тях дори не можеше да предположи, че се намира в някакъв тип силово поле, създадено от антиматерия, която той бе успял да стабилизира и да предотврати мигновена анихилация. Правилно го бяха усетили. Робърт създаваше капани за антиматерия, което водеше до загуба на известно количество кислород. 

Последното, което му оставаше да разбере бе, дали чрез антиматерията можеше да създаде контролиран портал към друго измерение. Към друг един живот, в който „престъпление срещу човечеството“ щяха да наричат не загубата на малко кислород, а отношението, което изпитваше ежедневно. Единственият му проблем беше, че не знаеше какво щеше да бъде доказателството за това, че е успял. 

***

Робърт беше един много самотен човек. Копнеещ за един друг свят, той стоеше по средата на къщата си, когато пред очите му се появи една котка. Изглеждаше досущ като тази, която изчезна преди години. И като тази, която видя преди малко пред къщата си. 

След нея се появи още една. И още една. 

И още една.

Забравих

Забравих меланхолията в багажа си. А без нея есента е скрита. 

Страж

Чайникът засвири и звукът измъкна Анатолий от унеса му. Приближи се и изключи нагревателя. Водата беше кипнала. Приготви си чаша с билки и ги заля с горещата вода. Погледна часовника, за да отмери точното време, необходимо за чая му. 

Годината беше 2154-та. Анатолий беше единственият останал жител на Земята. Всички други се бяха изнесли. Оставиха го да води отчет. Дните му минаваха в обикаляне на територията на захвърлената планета, която постепенно забравяше. Следите от съществуването на хората започваха да изчезват. Сякаш природата си отмъщаваше за това, че беше изоставена. Или тържествуваше, защото най-накрая беше свободна. 

Анатолий изпи чая си и се приготви за ежедневната си обиколка. Днес смяташе да посети местата около бивша Русия. Мястото на неговите деди. Почти не си спомняше какъв беше животът преди Напускането. Спомняше си само природната разруха, но щастливите дни ги беше забравил. 

Приготви стратокоптера. Оставаше му само да вземе обяда си и резервен акумулатор за машината. Слънцето не беше много силно тези дни и не беше сигурен дали първият се е заредил достатъчно. Настани се вътре. Постави обяда си на мястото до него и стартира двигателя. Първоначално се издигаше бавно, докато машината успееше да прихване магнитното поле на земята, след което се изстреля бързо във високата атмосфера по посока бивша Русия. Пътуването не беше дълго. Никога не е било. Понякога му се искаше да може да се наслаждава единствено и само на него, но машината беше конструирана така, че да можеш да изминаваш хиляди километри от земната повърхност за отрицателно време. 

Огледа терена за приземяване. По негови изчисления се намираше точно над бившия център Москва. Огледа екрана на скенера за наличието на някаква форма на живот. Не откри нищо. Тогава спокойно започна процедурата по приземяване. Надяваше се, докато взима пробите от местоположението, да не срещне някой от тях. Отдавна беше отвикнал да се бори. Винаги избираше местата за изследване по миграционните процеси на новите биологични елементи. Първоначално бяха хаотични или поне така се струваше на човечеството, но впоследствие, когато остана сам, успя да разбере начина им на миграция. Така знаеше, че когато те са на едно място, почти няма шанс да срещне някой от тях на друго. Затова изчакваше търпеливо и взимаше проби от местата, където са били, но са си отишли. 

Анатолий обикаляше терена около стратокоптера, като внимаваше да не се отдалечава прекалено много. Не искаше да изпитва на свой гръб характера на съществата. Все още не ги познаваше достатъчно добре. Знаеше, че просто бяха различни. Донесоха вирусите и след като по-голямата част от населението на Земята не успя да се спаси, останалите се изнесоха. Оставиха всичко и решиха да изчакат отвъд Луната. 

Оставиха и него да води отчет. Последният от тях. 

Последният страж на Земята.

Срещнах го.

— Би ли ми казал кой път да хвана оттук?

— Зависи накъде отиваш — отвърна Котака.

— Все едно накъде… — каза Алиса.

— Тогаз е все едно кой път ще вземеш — рече Котака.

— …само да стигна някъде. — добави Алиса, за да поясни.

— О, сигурно ще стигнеш — рече Котака, — но трябва да вървиш доста дълго…