Усещали ли сте понякога как по-лошата страна на вашата същност се изправя и надвесва застрашително над цялото ви Аз? Как се увива със студените си пипала около вас и в някой много неподходящ момент изплюва цялата си простотия и лошотия през устата ви? А чак след като всичко това е свършено, вие се обръщате към някое огледало с въпроса: „Как, по дяволите, се случи всичко това?”. Не? То тогава вие сигурно сте от много малкото човешки същества на този свят, които нямат лоша страна и на които завиждам може би не чак дотам благородно.
Понякога се случва дотолкова да изгубя контрол над нещата, които приказвам, че дори и погледът в огледалото не ми стига, за да се осъзная. Какво става? Или по-скоро: Какво, по дяволите става?
Сядам и се опитвам да разчленя характера си и в рамките на цялата аутопсия да установя причината за това мое държание. Тогава неизбежно идват и въпросите. Кое ме кара да се обръщам към тъмната си страна? Колко голяма е тя и дали взема превес над същността ми? Къде е границата между едното Аз и другото Аз? Онова доброто и другото – не дотам добро? Кой я определя и защо? Как мога да спра да я прекрачвам и дали съм единствената, която го прави? Въпрос след въпрос, един след друг се нареждат на опашката за отговори.
И тогава в един даден момент, за мое най-голямо съжаление, осъзнавам, че наистина имам и едно друго Аз. Едно Аз, което стои в ъгъла на моята душа и тайно тайно се надява да му позволя да излезе на светло и да се наиграе на воля. Да руши и да говори. Да руши говорейки. После се отпуска изморено на пода и поглежда цялата бъркотия около себе си и знае, че е време да се прибере отново в ъгъла на душата ми. И го прави. Но оставя на мен да събирам остатъците от играта му. А аз не знам как.
Хора сме и всеки има една такава част от себе си, която опитва да прикрие в определена степен. Питам се, обаче, дали всеки успява? Дали само аз съм тази, която не умее да затваря вратичката към тъмния ъгъл или просто забравям да го направя?
Понякога се случва дотолкова да изгубя контрол над нещата, които приказвам, че дори и погледът в огледалото не ми стига, за да се осъзная. Какво става? Или по-скоро: Какво, по дяволите става?
Сядам и се опитвам да разчленя характера си и в рамките на цялата аутопсия да установя причината за това мое държание. Тогава неизбежно идват и въпросите. Кое ме кара да се обръщам към тъмната си страна? Колко голяма е тя и дали взема превес над същността ми? Къде е границата между едното Аз и другото Аз? Онова доброто и другото – не дотам добро? Кой я определя и защо? Как мога да спра да я прекрачвам и дали съм единствената, която го прави? Въпрос след въпрос, един след друг се нареждат на опашката за отговори.
И тогава в един даден момент, за мое най-голямо съжаление, осъзнавам, че наистина имам и едно друго Аз. Едно Аз, което стои в ъгъла на моята душа и тайно тайно се надява да му позволя да излезе на светло и да се наиграе на воля. Да руши и да говори. Да руши говорейки. После се отпуска изморено на пода и поглежда цялата бъркотия около себе си и знае, че е време да се прибере отново в ъгъла на душата ми. И го прави. Но оставя на мен да събирам остатъците от играта му. А аз не знам как.
Хора сме и всеки има една такава част от себе си, която опитва да прикрие в определена степен. Питам се, обаче, дали всеки успява? Дали само аз съм тази, която не умее да затваря вратичката към тъмния ъгъл или просто забравям да го направя?
Няма коментари:
Публикуване на коментар