Тишината на един умиращ ден. Здрачът наоколо, който бавно
прегръща всичко и ти напомня, че скоро няма да си сам. Нощта идва, за да ни
нашепва хиляди слова.
Пролетната песен на птиците преди и последният лъч светлина да
изгуби битката за този ден.
Вечерницата и следите от самолети около
нея, пронизващи едно заспиващо небе.
Един от тези моменти, в които човек може напълно да се изгуби.
Момент, който неусетно се превръща в център на цялата ми
вселена. Няма минало, няма и бъдеще. Съществува само тук и сега.
Не познавам никого, защото аз съм никой. Оставаме само аз и
звукът от сърцето ми.
Бавен, спокоен, ритмичен.
Чувам само него, сърцето ми, кротко и сигурно да отмерва
всяка секунда живот.
Кой съм? Къде съм? Защо съм?
Няма значение.
Бавно, спокойно, ритмично.
Удар след удар за всяка секунда живот.
Няма коментари:
Публикуване на коментар