Тя

Коя съм аз? Какво правя? Какво искам да бъда?

Вървя бавно по улицата и се опитвам да отговоря на тези въпроси. Опитвам се и да си ги задам, защото със сигурност ми липсва смелостта, която ми е необходима.

И изведнъж усещам присъствие до себе си. Някой върви бавно, плътно до мен и не се отделя. Поглеждам настрани и я виждам. Тя. Високо, слабо момиче, с кестенява коса и поглед, изпълнен със сигурност. Върви изправена и смело напред. Познавам я от някъде. Поглежда ме. Усмихва ми се.

И в този миг разбирам.

Познавам я, защото е моето минало Аз. Тази, която бях. Тази, която вече не съм. Тази, която остана на място, където никога не мога да се върна повече. Миналото е нейната обител.

Усмихвам й се плахо. Питам я откъде е дошла. Отговорът й ме стъписва: „Винаги съм тук. Винаги съм до теб. Просто го забравяш от време на време”. Дали е така? И къде е, щом е винаги до мен? За пръв прът я виждам така ясно. За пръв път разговарям с нея.

Поглеждам на другата страна и забелязвам нещо странно. Една жена. Върви две крачки пред мен, но образът й е обвит в мъгла. От неясния й силует  забелязвам само, че също върви бавно. Ала дали е сигурно? Не мога да определя.

Опитвам се да говоря с нея, но не мога. И тогава разбирам – това е Тя. Тази, която ще бъда. Коя е тя? С какво се занимава? Къде живее? Силна ли е? Слаба ли е? Знае ли какво прави и накъде отива?

Не знам.

Знам само едно единствено нещо за нея. Тя върви напред. И каквото и да й се случва, тя продължава да върви напред.

Усмихвам й се, но не знам дали ме вижда. Не знам и дали ми отвръща. 

Само мога да се надявам.