Има дни, в които знам, че съм на ръба да се пречупя. Още малко и ще падна в пропастта.
И да, съзнавам го и впрягам в тези мигове известна доза
философия. Знам на теория, че не ни се дава нещо, което да не можем да понесем.
Ни повече, ни по-малко. Само че, кой определя границата и къде е краят? Докога?
Докъде?
Къщата не прави дом, но и стоманата не винаги се калява с
много жега. Има един тънък момент, в който вместо да се превърне в една от
най-силните сплави, душата ще се
пречупи. Ще се пренасити и това ще е.
Изгубена красота. Обрулени очи. Настъргана душа.
И една птица във висините.
Със стръкче надежда в себе си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар