Размисли в дъжда

В това дъждовно време напоследък няма как да не те връхлетят множество и най-различни мисли. Едни са прекрасни, други не чак толкова. А трети понасят съзнанието ти и го разхождат из живота и нещата в него. Някои от тях ме карат да погледна света друга гледна точка и да се опитам да видя живота през нечии чужди очи. Не винаги успявам, разбира се, но не спирам да се опитвам.
Има една жена, за която съм писала много отдавна ето тук и която всеки път, когато я видя да седи на улицата ме посреща с радостна усмивка. Усмивка, която е устояла на живота, на трудностите и на човешката лошотия. Усмивка, през която все още се чуват песните от един отминал живот. А очите й продължават все така да се усмихват и насълзяват от спомена на една отминала, но не и отишла си любов. Любов, устояла на времето, живота и смъртта…
Наскоро се срещнахме отново и тя ми показа късче от тази любов. Минало, запазено на къс хартия, запазил чистотата на любовта и младостта им толкова години. Много се чудех дали да го публикувам тук, но нека служи за това да не забравяме, че всеки от нас си има история, достойна за уважение, независимо от това в какво положение ни е поставил живота.

Тя ми показа и как нищо не може да отнеме спомените на човека. И гледайки я в очите осъзнах, че единственото нещо, което човек взима със себе си в отвъдното са именно тези спомени. Те са тези, за които си заслужава да живее човек и те са тези, които ще ни помогнат да вървим напред, за да може накрая да се обърнем назад с усмивка.

И ето защо вървя напред. За да създавам спомените си ден подир ден и така докато не дойде денят, в който да се обърна назад и да се усмихна.

Брей

Хм... интересно. 

Аз съм нещо по средата, въпреки че няма такава категория - нормално за мен :)))

А ти?

Благодаря.

В живота на човек рано или късно настъпва някой повратен момент, който променя всичко. Винаги. Няма случай, в който да не е настъпил такъв момент. За добро или лошо.
Това са моментите, в които Животът ни шамаросва по лицето и ни напомня, че сме смъртни, а пребиваването ни тук е само една малка, много малка част от битието на тази земя – прашинка в световната и човешка история. И тогава е нормално човек да се сепне за миг и да се замисли дали пък нещата, които прави всъщност имат смисъл. Дали случайно няма нужда да се осъзнае наистина и да погледне света наоколо през призмата на здравия разум и спокойното сърце? И да – отново говоря с клишета. За пореден път. Но от друга гледна точка те не случайно съществуват. А от всички най-любимо ми е клишето за прашинката и малките значими неща в този живот. Защото е факт, че малките неща правят живота хубав и те са реално значимите. 

А моето напомняне за живота? Да, и аз го получих и то в най-прекрасната малка форма :) 

И не би могло да бъде по-хубаво, дори и да исках. Ала аз не искам. Това ми е достатъчно. Благодаря.

ул. "Георги Бенковски" 42

Продължавам серията си от безцелни размотавания из софийските улици, което се оказва добра идея, защото не спирам да попадам на разни прекрасни късчета шарени усмивки в иначе сивия град. Прекрасно, нали :) 

Подобни попадения са като къщата на Хундертвасер във Виена - една ужким нормална къща, която под кората си обаче носи шарена душа :)))

Като за първи път...

Всяка година по същото време...

Yahweh

Колкото повече го боли, толкова повече човек променя своя праг. Онази граница, след която си мисли, че не може да издържи. Но хората са прави, когато казват, че човек може да свикне с всичко. А "всичко"-то включва и болката. Тогава как разбираш докъде стигат възможностите ти? Как осъзнаваш докъде можеш ти самият да продължиш и къде трябва да спреш? Може би няма друг начин, освен ако не си я преживял и не си преминал своята граница. Няколко пъти поне.

И си мисля: дали оптимизмът не е другата страна на болката? Тази страна, която ни казва, че може би всяко хубаво и истинско нещо бива предшествано от нея? Надеждата бива предшествана от нещастие. Наградата често пъти идва след загубата, а истинската любов - след раздялата. "Винаги има болка преди да се роди дете" казва моя любимец Боно. И е така - винаги страдаш преди да получиш наградата си от тази игра, наречена наш живот. Но там е и смисълът - така оценяваш нещата, които получаваш. Или поне би трябвало да е така... Тогава оптимизмът наистина е другото име на болката. Не мислиш ли, приятелю?

Едно нещо запомних от своите граници: докато няма как да не усещаш болката, има как да не я възприемаш... 

И цоп в боята :)

Учудващо е как можем да се самозабравим на моменти и да се понесем в онзи вихър на ежедневието, в който забравяме за разни малки и приятни нещица от живота. С цел да се опитам да се измъкна поне за малко от всекидневната вихрушка, напоследък се разхождам из улиците на София с фотоапарат в ръка. И начинанието ми се оказва полезно от време на време, защото попадам на разни изключително весели неща, на които иначе не бихме обърнали внимание :) 

Ето как, например, преди няколко дена попаднах на нещо много усмихващо - някоя палава котка е цопнала в купчината изхвърлен тонер за ксерокс машина и резултатът е този: