Усещания

Все по-често се доверявам на усещанията на моята душа. Усещания, които са като искра от огън в нощта. Толкова са ярки, но ги виждам само за секунда, след което изчезват в тъмнината, сякаш никога не са били. Да отвърна поглед дори замалко и ще изпусна полета на някоя от тях.  

Но е много трудно да си концентриран през цялото време. Очите се измарят, съзнанието започва да бяга в много и различни посоки, тялото се уморява да седи в една и съща поза. Съществуването се потапя в рутината на всеки ден. И става все по-трудно с всяка следваща искра.
Губя се. Бледнея. Уморявам се. И все по-трудно имам сили да погледна в огъня.
Рутината е най-големият враг на душата. Тя я стапя. Смалява я. Ограничава и заличава я. Човек трябва да се бори с нея с всички сили и средства на своята безсмъртна душа.
Аз също се боря.
Как?
Със сетни сили. Защото знам, че ако спра, това ще бъде краят. А аз не искам да е така.

Сто години по-късно

Февруари, 1912 година. Група офицерски кандидати и войници от школата за запасни поручици в Княжево, начело с капитан Загорски предприема малка екскурзия. Целта на тази екскурзия е участниците в нея да изпитат трудностите на една зимна военна разходка, да се запознаят отблизо с военната погранична служба, да разгледат театъра на военните дейтсвия около Цариброд и Пирот и най-вече, покрай приятното пътуване из хубавия планински кът, да отнесат със себе си спомена от най-изящните и добре запазени старини в България.

Сто години по-късно. Времето е студено и вали дъжд. Усещам нещо вълшебно във въздуха. Пристъпвам бавно по калната пътека.

Тихо. Красиво. Величествено. Недосегаемо. 
Това е той, Погановският манастир. Виждам го сгушил се в прегръдката на студената мъгла.

Историята на манастира, достигнала до нас, е само низ от късчета мозайка. Знам, че строежът му продължава общо взето един век – от края на 14-ти до края на 15-ти век, а църквата е завършена и изографисана през 1499 година.

Наскоро попаднах на статия, описваща разходката на споменатите офицери. Тя е публикувана в сп. „Съвременна илюстрация” през април 1912 година. Докоснах се до църквата такава, каквато е изглеждала тогава:

 „Освен хубавата природа, славата на Погановския манастир е и неговата стара черква. Гиздава и спретната постройка, тя е изградена само от камъни, между които тухлите са употребени като декоративен елемент. Една четириъгълна кула над предверието служи за звънарница; освен нея черквата има и малък купол. В ново време, преди 20-30 години пред нея е било построено широко предверие, което малко зле хармонизира със старата сграда…

Под предната четириъгълна кула на черквата, тъкмо над входа й, в зида са вградени четири кръгли плочи. На двете от тях е издълбано името на светеца, комуто е посветен и храмът: Св. Ив. Богослов. Другите две плочи съдържат надписите: „Господин Костадин и госпожа Елена”…

Същата е и днес през моите очи сто години по-късно:

Усещането, което ти дава присъствието в манастира, е трудно сравнимо. Там цари абсолютно спокойствие. Времето не съществува. Минало и настояще се сливат в някаква идея за бъдещето. 

В църквата те очакват прекрасните и запазени от векове стенописи:

 

На тръгване от манастира се обърнах да го погледна за последен път. Кой знае кога ще дойда отново. И го запомних прекрасен. Запомних всичко. И скалите, които се издигат около него, за да го закрилят. И мъглата, обвила манастира, която сякаш иска да ти подскаже, че на това място не съществува нищо друго освен теб и връзката ти с Бога и природата...

 

За всяка секунда живот

Тишината на един умиращ ден. Здрачът наоколо, който бавно прегръща всичко и ти напомня, че скоро няма да си сам. Нощта идва, за да ни нашепва хиляди слова.

Пролетната песен на птиците преди и последният лъч светлина да изгуби битката за този ден. 

Вечерницата и следите от самолети около нея, пронизващи едно заспиващо небе.

Един от тези моменти, в които човек може напълно да се изгуби.

Момент, който неусетно се превръща в център на цялата ми вселена. Няма минало, няма и бъдеще. Съществува само тук и сега.

Не познавам никого, защото аз съм никой. Оставаме само аз и звукът от сърцето ми.

Бавен, спокоен, ритмичен.

Чувам само него, сърцето ми, кротко и сигурно да отмерва всяка секунда живот.

Кой съм? Къде съм? Защо съм?

Няма значение.

Бавно, спокойно, ритмично.

Удар след удар за всяка секунда живот. 

Весели празници!

Готови са и чакат да бъдат изядени :)

Весели празници!

 

Снежен симпатяга

Навън започна да се усеща приятният дух на пролетта във въздуха. От време на време дори чувам птици, а слънцето красиво ми се усмихва. Много добре, много добре.

Като за последно тази зима ще се усмихна на един приятен снежен младеж, когото видях преди няколко седмици. Стана ми много мило. От дете не бях срещала такъв симпатяга :) 

"Българинът Джордж. Одисея в два свята", Йордан Баев и Костадин Грозев

„Моето голямо съжаление е, че той никога не написа историята на своя изключителен живот. Това би било документ с важно значение”. Това са думи на Уилям Аверил Хариман за Георги Андрейчин. Или както всички го наричат – Джордж. Българин с невероятна съдба и живот, изпълнен с обрати. Бил е на върха, но и дъното му е непомалко познато. Убеден социалист и резервиран комунист. Интелектуалец, дипломат, журналист и аристократ по душа. Притежавал е характер, изпълнен с противоположности. На единия край се намира неговата вяра в комунизма като идеология, а на другия – любовта му към Америка и нейните хора. Само там съумява да направи истински приятелства, които да устоят на времето и политическото разделение на света след двете световни войни. Защото, „приятелството, любовта и всички човешки отношения в най-общ план се нуждаят от определени условия sine qua non,  за да могат да се развиват, иначе се превръщат в празни думи”, както самият Андрейчин пише в едно свое писмо до американския посланик Булит. Джордж е приятел на Чарли Чаплин, Чарлс Боулън, Макс Истман, Уилям Булит и още много имена от ранната история на ХХ век. 
Живял в Царска България, Америка, СССР и отново в България след промяната. Преследван и обичан от властите на всяка една от тези държави, той съумява да остане себе си и да преследва принципите си докрай. Дори, когато те го водят по пътя към затвора, заточението, лагерите на Сталин и дори смъртта. Остава убеден идеалист до края на живота си. От онези, които се опитват да подобрят света към по-добро. А дали това е възможно, остава само историята да покаже.
Моите лични убеждения стоят много далеч от идеята за комунизма, ала някак си не е редно да пропусна да споделя името на Джордж Андрейчин, чиято съдба е описана в тази книга. Не, защото е важна част от историята на България, а защото е съществена брънка от историята на Човека.
Животът му е по-вълнуващ и от роман. Роман, чийто край, за съжаление, се оказва трагичен. И той, както всички герои в живота, е осъден на смърт. А дали всички те щяха да бъдат такива в паметта ни, ако бяха се разминали с неизбежното? 

Накрая остана да ви напиша думите на Уилям Чембърлин: „Джордж Андрейчин използва своите девет котешки живота. Ако беше направил своя избор в полза на свободата, докато все още беше в Париж, би могъл да напише една от най-превъзходните и информирани книги за Съветския съюз. Но неговото семейство бе останало в България, а затворническата присъда продължаваше да го чака в Съединените щати. Той избра своята съдба, върна се обратно и загуби”.

„Българинът Джордж. Одисея в два свята”, ИК Труд.

STOP ACTA! Vol.2

И тъй като няма да спрем да бълваме информация и "спам" по повод АСТА, както се изрази г-н Кристиан Вигенин, ви пледлагам да прочетете поста на Yovko. Точно и ясно описание на ситуацията. Препоръчвам ви да прочетете и линковете към другите статии, които той е пуснал в края. 

А относно г-н Вигенин: Мисля, че би трябвало да сте наясно, че като евродепутат Вие осъществявате ролята на представител на същите тези "спамъри", които Ви пратиха там и от които идва заплатата Ви.