Допустими рамки

Преди известно време бях писала за това как доброволно се вкарваме в някаква рамка в този живот. Ограничаваме се от едно изградено около нас стъкло, което на теория не ни пречи да виждаме света наоколо, но на практика ограничава свободата ни.
Но кому е нужно да бъдем в тези рамки? Още повече – защо трябва доброволно да го правим? Кой определя коя рамка за кого да бъде?
Човекът е социално животно. Факт. Но, в същото време обществото се гради на индивиди. В такъв случай всеки трябва просто да бъде себе си. Разбира се, много лесно е да се каже и по-трудно да се извърши.
Или иначе казано – кой определя „критерия за допустимост”? По чия скала трябва да се мерим? И, както вече споменах – защо?
Нека да оставим всеки просто да бъде. Как беше казано в Библията – „не съди, за да не бъдеш съден”. Очаквай за себе си това, което даваш на другите.
И пак: по-трудно е да се извърши, отколкото да се каже.
Но все си мисля, че е нужно да опитаме, защото иначе се губи смисълът. Защо сме тук, ако не да се борим, да бъдем и да се открием?
Какво ще си спомним накрая? Дните, прекарани в безметежно носене по течението или тези, изпълнени с постоянни усилия и доза болка?
Защото те са тези, които ни променят. За добро или лошо. А в природата всичко се променя. Всичко подлежи на постоянна промяна. В такъв случай, тя е жизнено необходимата ни константа. А щом е така, как би настъпила в заградения ни стъклен свят?

Копче по копче

Кой е казал, че работата в офис е много скучно нещо? 

Факт е, че една част от времето би могла да бъде организирана и по друг начин, но пък човек все ще намери с какво да си запълни деня. И докато някой би решил да изследва дебрите на своите лицеви кухини, то друг може пък да измисли нещо креативно от сорта да тресне компютъра и да го раздроби на парчета. Ако някой от вас, все пак, реши да предприеме подобна драстична мярка срещу скуката, би могъл да събере разпръснатите клавиши от пода и да ги организира в някой и друг... портрет. 

Не звучи реалистично? Ей този готин тип го е направил. Значи може :) 

В колекцията му има някои супер попадения, а моят любим портрет е на Боно, разбира се :)

Рей също изглежда страшно готин:

И, разбира се, къде бихме били без доза сарказъм като този на ексцентричния чичо доктор Хаус:

Останалите портрети са на сайта на WBK.

Усещания

Все по-често се доверявам на усещанията на моята душа. Усещания, които са като искра от огън в нощта. Толкова са ярки, но ги виждам само за секунда, след което изчезват в тъмнината, сякаш никога не са били. Да отвърна поглед дори замалко и ще изпусна полета на някоя от тях.  

Но е много трудно да си концентриран през цялото време. Очите се измарят, съзнанието започва да бяга в много и различни посоки, тялото се уморява да седи в една и съща поза. Съществуването се потапя в рутината на всеки ден. И става все по-трудно с всяка следваща искра.
Губя се. Бледнея. Уморявам се. И все по-трудно имам сили да погледна в огъня.
Рутината е най-големият враг на душата. Тя я стапя. Смалява я. Ограничава и заличава я. Човек трябва да се бори с нея с всички сили и средства на своята безсмъртна душа.
Аз също се боря.
Как?
Със сетни сили. Защото знам, че ако спра, това ще бъде краят. А аз не искам да е така.

Сто години по-късно

Февруари, 1912 година. Група офицерски кандидати и войници от школата за запасни поручици в Княжево, начело с капитан Загорски предприема малка екскурзия. Целта на тази екскурзия е участниците в нея да изпитат трудностите на една зимна военна разходка, да се запознаят отблизо с военната погранична служба, да разгледат театъра на военните дейтсвия около Цариброд и Пирот и най-вече, покрай приятното пътуване из хубавия планински кът, да отнесат със себе си спомена от най-изящните и добре запазени старини в България.

Сто години по-късно. Времето е студено и вали дъжд. Усещам нещо вълшебно във въздуха. Пристъпвам бавно по калната пътека.

Тихо. Красиво. Величествено. Недосегаемо. 
Това е той, Погановският манастир. Виждам го сгушил се в прегръдката на студената мъгла.

Историята на манастира, достигнала до нас, е само низ от късчета мозайка. Знам, че строежът му продължава общо взето един век – от края на 14-ти до края на 15-ти век, а църквата е завършена и изографисана през 1499 година.

Наскоро попаднах на статия, описваща разходката на споменатите офицери. Тя е публикувана в сп. „Съвременна илюстрация” през април 1912 година. Докоснах се до църквата такава, каквато е изглеждала тогава:

 „Освен хубавата природа, славата на Погановския манастир е и неговата стара черква. Гиздава и спретната постройка, тя е изградена само от камъни, между които тухлите са употребени като декоративен елемент. Една четириъгълна кула над предверието служи за звънарница; освен нея черквата има и малък купол. В ново време, преди 20-30 години пред нея е било построено широко предверие, което малко зле хармонизира със старата сграда…

Под предната четириъгълна кула на черквата, тъкмо над входа й, в зида са вградени четири кръгли плочи. На двете от тях е издълбано името на светеца, комуто е посветен и храмът: Св. Ив. Богослов. Другите две плочи съдържат надписите: „Господин Костадин и госпожа Елена”…

Същата е и днес през моите очи сто години по-късно:

Усещането, което ти дава присъствието в манастира, е трудно сравнимо. Там цари абсолютно спокойствие. Времето не съществува. Минало и настояще се сливат в някаква идея за бъдещето. 

В църквата те очакват прекрасните и запазени от векове стенописи:

 

На тръгване от манастира се обърнах да го погледна за последен път. Кой знае кога ще дойда отново. И го запомних прекрасен. Запомних всичко. И скалите, които се издигат около него, за да го закрилят. И мъглата, обвила манастира, която сякаш иска да ти подскаже, че на това място не съществува нищо друго освен теб и връзката ти с Бога и природата...

 

За всяка секунда живот

Тишината на един умиращ ден. Здрачът наоколо, който бавно прегръща всичко и ти напомня, че скоро няма да си сам. Нощта идва, за да ни нашепва хиляди слова.

Пролетната песен на птиците преди и последният лъч светлина да изгуби битката за този ден. 

Вечерницата и следите от самолети около нея, пронизващи едно заспиващо небе.

Един от тези моменти, в които човек може напълно да се изгуби.

Момент, който неусетно се превръща в център на цялата ми вселена. Няма минало, няма и бъдеще. Съществува само тук и сега.

Не познавам никого, защото аз съм никой. Оставаме само аз и звукът от сърцето ми.

Бавен, спокоен, ритмичен.

Чувам само него, сърцето ми, кротко и сигурно да отмерва всяка секунда живот.

Кой съм? Къде съм? Защо съм?

Няма значение.

Бавно, спокойно, ритмично.

Удар след удар за всяка секунда живот. 

Весели празници!

Готови са и чакат да бъдат изядени :)

Весели празници!

 

Снежен симпатяга

Навън започна да се усеща приятният дух на пролетта във въздуха. От време на време дори чувам птици, а слънцето красиво ми се усмихва. Много добре, много добре.

Като за последно тази зима ще се усмихна на един приятен снежен младеж, когото видях преди няколко седмици. Стана ми много мило. От дете не бях срещала такъв симпатяга :)