четвъртък, 15 август 2013 г.

Искам

Искам тишина. Искам да се забия на някой самотен остров, бил той буквален или преносен, реален или измислен и да пиша. Да пиша и пиша, чак докато ме заболят пръстите на ръцете. Може и на краката. Изпитвам нуждата да пиша. Да се пренеса в дебрите на съзнанието ми и да открехна вратите на неговото тихо, скрито и странно друго аз, изживяващо същността си съвсем по фройдистки.
Искам да си говоря с другото ми аз, да преоткрия неговите страхове и желания. Да си припомня прищявките и проникновенията му. Да открехна вратите на покоите му. Да му покажа, че не съм го забравила и все още съм тук. Въпреки света. Въпреки себе си. Въпреки всичко.

четвъртък, 20 юни 2013 г.

Какофония в главата ми


- Бау – казал заекът.
- Грух – отговорила кокошката.
- Мяу – изгрухтял конят.
- Въх – прекъснал ги тигърът.
- И? – попитал бухалът.
- И – отговорили всички.
- И, какво? – почудил се вълкът. 
- И... нищо – рекъл човекът.

неделя, 12 май 2013 г.

Тя


Коя съм аз? Какво правя? Какво искам да бъда?
Вървя бавно по улицата и се опитвам да отговоря на тези въпроси. Опитвам се и да си ги задам, защото със сигурност ми липсва смелостта, която ми е необходима.
И изведнъж усещам присъствие до себе си. Някой върви бавно, плътно до мен и не се отделя. Поглеждам настрани и я виждам. Тя. Високо, слабо момиче, с кестенява коса и поглед, изпълнен със сигурност. Върви изправена и смело напред. Познавам я от някъде. Поглежда ме. Усмихва ми се.
И в този миг разбирам.
Познавам я, защото е моето минало Аз. Тази, която бях. Тази, която вече не съм. Тази, която остана на място, където никога не мога да се върна повече. Миналото е нейната обител.
Усмихвам й се плахо. Питам я откъде е дошла. Отговорът й ме стъписва: „Винаги съм тук. Винаги съм до теб. Просто го забравяш от време на време”. Дали е така? И къде е, щом е винаги до мен? За пръв прът я виждам така ясно. За пръв път разговарям с нея.
Поглеждам на другата страна и забелязвам нещо странно. Една жена. Върви две крачки пред мен, но образът й е обвит в мъгла. От неясния й силует  забелязвам само, че също върви бавно. Ала дали е сигурно? Не мога да определя.
Опитвам се да говоря с нея, но не мога. И тогава разбирам – това е Тя. Тази, която ще бъда. Коя е тя? С какво се занимава? Къде живее? Силна ли е? Слаба ли е? Знае ли какво прави и накъде отива?
Не знам.
Знам само едно единствено нещо за нея. Тя върви напред. И каквото и да й се случва, тя продължава да върви напред.
Усмихвам й се, но не знам дали ме вижда. Не знам и дали ми отвръща. 
Само мога да се надявам. 

петък, 28 септември 2012 г.

Тик-так...




И отново за промяната.
Защото тя е неизбежна.
Защото е неотменима и нужна ни.
Тя е тази, която ни срива на земята,
но и тази, която ни дава криле, за да се изправим след това. 

Тик-так…

Нашепва ни и отмерва всяка стъпка,
защото с всяка следваща се доближаваме до същината.

Тик-так… 

Продължава песента си и никого не чака.

Тик-так…

Защото никога не си готов, но тя винаги е част от теб.

Тик-так…

Защото нищо никога не е същото.
И в това е смисълът. 

Тик-так. 

четвъртък, 27 септември 2012 г.

Допустими рамки


Преди известно време бях писала за това как доброволно се вкарваме в някаква рамка в този живот. Ограничаваме се от едно изградено около нас стъкло, което на теория не ни пречи да виждаме света наоколо, но на практика ограничава свободата ни.
Но кому е нужно да бъдем в тези рамки? Още повече – защо трябва доброволно да го правим? Кой определя коя рамка за кого да бъде?
Човекът е социално животно. Факт. Но, в същото време обществото се гради на индивиди. В такъв случай всеки трябва просто да бъде себе си. Разбира се, много лесно е да се каже и по-трудно да се извърши.
Или иначе казано – кой определя „критерия за допустимост”? По чия скала трябва да се мерим? И, както вече споменах – защо?
Нека да оставим всеки просто да бъде. Как беше казано в Библията – „не съди, за да не бъдеш съден”. Очаквай за себе си това, което даваш на другите.
И пак: по-трудно е да се извърши, отколкото да се каже.
Но все си мисля, че е нужно да опитаме, защото иначе се губи смисълът. Защо сме тук, ако не да се борим, да бъдем и да се открием?
Какво ще си спомним накрая? Дните, прекарани в безметежно носене по течението или тези, изпълнени с постоянни усилия и доза болка?
Защото те са тези, които ни променят. За добро или лошо. А в природата всичко се променя. Всичко подлежи на постоянна промяна. В такъв случай, тя е жизнено необходимата ни константа. А щом е така, как би настъпила в заградения ни стъклен свят?

петък, 31 август 2012 г.

Копче по копче

Кой е казал, че работата в офис е много скучно нещо? 
Факт е, че една част от времето би могла да бъде организирана и по друг начин, но пък човек все ще намери с какво да си запълни деня. И докато някой би решил да изследва дебрите на своите лицеви кухини, то друг може пък да измисли нещо креативно от сорта да тресне компютъра и да го раздроби на парчета. Ако някой от вас, все пак, реши да предприеме подобна драстична мярка срещу скуката, би могъл да събере разпръснатите клавиши от пода и да ги организира в някой и друг... портрет. 
Не звучи реалистично? Ей този готин тип го е направил. Значи може :) 
В колекцията му има някои супер попадения, а моят любим портрет е на Боно, разбира се :)


Рей също изглежда страшно готин:



И, разбира се, къде бихме били без доза сарказъм като този на ексцентричния чичо доктор Хаус:


Останалите портрети са на сайта на WBK.

понеделник, 13 август 2012 г.

Усещания

Все по-често се доверявам на усещанията на моята душа. Усещания, които са като искра от огън в нощта. Толкова са ярки, но ги виждам само за секунда, след което изчезват в тъмнината, сякаш никога не са били. Да отвърна поглед дори замалко и ще изпусна полета на някоя от тях.  
Но е много трудно да си концентриран през цялото време. Очите се измарят, съзнанието започва да бяга в много и различни посоки, тялото се уморява да седи в една и съща поза. Съществуването се потапя в рутината на всеки ден. И става все по-трудно с всяка следваща искра.
Губя се. Бледнея. Уморявам се. И все по-трудно имам сили да погледна в огъня.
Рутината е най-големият враг на душата. Тя я стапя. Смалява я. Ограничава и заличава я. Човек трябва да се бори с нея с всички сили и средства на своята безсмъртна душа.
Аз също се боря.
Как?
Със сетни сили. Защото знам, че ако спра, това ще бъде краят. А аз не искам да е така.