Кой?

Е, да, де...

Pax Syriana, v. 2013

Един прекрасен неделен следобед. Времето навън е чудесно – дава всички признаци, че и тази година циганското лято няма да ни подмине. Ще имаме още един шанс да се порадваме на спокойствие и на слънце преди природата да се сгуши и ние заедно с нея за поредния ни зимен сън.

Точно това си мислех, когато седнах да разгледам какво се случва из интернет. На около петата минута попаднах на материал от CNN, съдържащ различни видеа, изобразяващи последствията от химическото нападение в Дамаск. Първата ми реакция бе да го подмина, защото не исках да си развалям настроението и неделното спокойствие. И точно преди да натисна хиксчето в горния десен ъгъл осъзнах, че това е последното нещо, което трябва да направя. Би било равносилно на това да заровя главата си в пясъка и да се надявам бурята да ме отмине без да развали прическата ми. И без да осъзная, че последствията от това ще бъдат освен всичко останало да изровя главата си цялата в пясък.

Седнах и изгледах откъсите от всички тринадесет видеа. Бяха ужасни. Разтърсващи. Горчиви. Но нито за секунда не съжалявам, че догледах материала. Истината трябва да бъде осъзната. Няма как. Живеем във време, в което случващото се на определена държавна територия отдавна не е част от вътрешнополитическия облик на държавата. А още по-малко случващото се срещу същината на човечеството. Не е редно, не би следвало и категорично не трябва да затваряме очите си за това. 

Факт е, че материалът по никакъв начин не доказва и не дава категоричен отговор на това кой стои зад нападението. Такъв отговор все още няма сложен на масата. Ала също така е и факт, че която и от двете страни да е нападателят, тя следва да носи последствията от действията си. Най-малкото, светът трябва да разбере за извършеното. 

Не знам по какъв начин ще се докаже кой стои зад нападенията. Надявам се, че тези, чиято работа е това, ще я свършат и то добре. Това, което знам, обаче, е следното: 

 - Не искам да затварям очите си, защото по този начин ставам част от нещо, което не ми харесва;

 - Не искам да мълча, защото по този начин ставам част от нещо, против което стоя;

 - Не искам да вземам страна преди да има категорични доказателства, защото се превръщам в нещо, против което вярвам. 

Ала в същото време искам да заема позиция, защото знам, че не искам масовото насилие върху човешки същества да се превръща в нормално явление, което е само част от новините. В нещо, което не ме засяга, не засяга семейството, приятелите или живота ми. 

Не искам и няма да заровя главата си в пясъка. 

Това е материалът.

 

Искам

Искам тишина. Искам да се забия на някой самотен остров, бил той буквален или преносен, реален или измислен и да пиша. Да пиша и пиша, чак докато ме заболят пръстите на ръцете. Може и на краката. Изпитвам нуждата да пиша. Да се пренеса в дебрите на съзнанието ми и да открехна вратите на неговото тихо, скрито и странно друго аз, изживяващо същността си съвсем по фройдистки.
Искам да си говоря с другото ми аз, да преоткрия неговите страхове и желания. Да си припомня прищявките и проникновенията му. Да открехна вратите на покоите му. Да му покажа, че не съм го забравила и все още съм тук. Въпреки света. Въпреки себе си. Въпреки всичко.

Какофония в главата ми

- Бау – казал заекът.
- Грух – отговорила кокошката.
- Мяу – изгрухтял конят.
- Въх – прекъснал ги тигърът.
- И? – попитал бухалът.
- И – отговорили всички.
- И, какво? – почудил се вълкът. 

- И... нищо – рекъл човекът.

Тя

Коя съм аз? Какво правя? Какво искам да бъда?

Вървя бавно по улицата и се опитвам да отговоря на тези въпроси. Опитвам се и да си ги задам, защото със сигурност ми липсва смелостта, която ми е необходима.

И изведнъж усещам присъствие до себе си. Някой върви бавно, плътно до мен и не се отделя. Поглеждам настрани и я виждам. Тя. Високо, слабо момиче, с кестенява коса и поглед, изпълнен със сигурност. Върви изправена и смело напред. Познавам я от някъде. Поглежда ме. Усмихва ми се.

И в този миг разбирам.

Познавам я, защото е моето минало Аз. Тази, която бях. Тази, която вече не съм. Тази, която остана на място, където никога не мога да се върна повече. Миналото е нейната обител.

Усмихвам й се плахо. Питам я откъде е дошла. Отговорът й ме стъписва: „Винаги съм тук. Винаги съм до теб. Просто го забравяш от време на време”. Дали е така? И къде е, щом е винаги до мен? За пръв прът я виждам така ясно. За пръв път разговарям с нея.

Поглеждам на другата страна и забелязвам нещо странно. Една жена. Върви две крачки пред мен, но образът й е обвит в мъгла. От неясния й силует  забелязвам само, че също върви бавно. Ала дали е сигурно? Не мога да определя.

Опитвам се да говоря с нея, но не мога. И тогава разбирам – това е Тя. Тази, която ще бъда. Коя е тя? С какво се занимава? Къде живее? Силна ли е? Слаба ли е? Знае ли какво прави и накъде отива?

Не знам.

Знам само едно единствено нещо за нея. Тя върви напред. И каквото и да й се случва, тя продължава да върви напред.

Усмихвам й се, но не знам дали ме вижда. Не знам и дали ми отвръща. 

Само мога да се надявам. 

Тик-так...

И отново за промяната.

Защото тя е неизбежна.

Защото е неотменима и нужна ни.

Тя е тази, която ни срива на земята,

но и тази, която ни дава криле, за да се изправим след това. 

Тик-так…

Нашепва ни и отмерва всяка стъпка,

защото с всяка следваща се доближаваме до същината.

Тик-так… 

Продължава песента си и никого не чака.

Тик-так…

Защото никога не си готов, но тя винаги е част от теб.

Тик-так…

Защото нищо никога не е същото.

И в това е смисълът. 

Тик-так. 

Допустими рамки

Преди известно време бях писала за това как доброволно се вкарваме в някаква рамка в този живот. Ограничаваме се от едно изградено около нас стъкло, което на теория не ни пречи да виждаме света наоколо, но на практика ограничава свободата ни.
Но кому е нужно да бъдем в тези рамки? Още повече – защо трябва доброволно да го правим? Кой определя коя рамка за кого да бъде?
Човекът е социално животно. Факт. Но, в същото време обществото се гради на индивиди. В такъв случай всеки трябва просто да бъде себе си. Разбира се, много лесно е да се каже и по-трудно да се извърши.
Или иначе казано – кой определя „критерия за допустимост”? По чия скала трябва да се мерим? И, както вече споменах – защо?
Нека да оставим всеки просто да бъде. Как беше казано в Библията – „не съди, за да не бъдеш съден”. Очаквай за себе си това, което даваш на другите.
И пак: по-трудно е да се извърши, отколкото да се каже.
Но все си мисля, че е нужно да опитаме, защото иначе се губи смисълът. Защо сме тук, ако не да се борим, да бъдем и да се открием?
Какво ще си спомним накрая? Дните, прекарани в безметежно носене по течението или тези, изпълнени с постоянни усилия и доза болка?
Защото те са тези, които ни променят. За добро или лошо. А в природата всичко се променя. Всичко подлежи на постоянна промяна. В такъв случай, тя е жизнено необходимата ни константа. А щом е така, как би настъпила в заградения ни стъклен свят?