четвъртък, 14 август 2014 г.

Мирисът

Звукът на сирената прониза сутрешния покой на града. Тази седмица за трети път се чуваха. Първоначално ги притесняваха, но всичко започна толкова отдавна, че вече на никого не правеха впечатление. 


- Чудя се какво ли искат този път – гласът на Хари се опитваше да надвие шума на сирената. 

- Нямам представа. Сигурно пак са дошли за златото – отговори Стенли.

Небето потъмня и на мястото на слънцето се появи огромният им летящ кораб. Приближаваше се бавно и с умело движение се закачи за наземната котва в края на града. Люкът се отвори и от там излязоха трима от тях. Този път бяха от високите. Значи бяха от по-важните. Огледаха се и стъпиха на земята. Дългите им крака почти не докосваха повърността. Нямаха очи, но имаха нещо по-лошо. Съзнание. Такова, което проникваше в главата ти. Нищо не оставаше скрито. Нито дума. Нито една мисъл дори. 

Протоколът изискваше всички да застинат. Да оставят работата си и да наведат глава. С цел да не се затормозява съзнанието им, всеки трябваше да извади от джоба си специалната плочка с мантри и да почне да чете. Мантрите превръщаха човешката мисъл в една обща тиха пихтия. Разумът не можеше да бъде нарушаван. 

Хари бръкна в джоба си. Извади сребърната плочка и се зачете. Правеше го инстинктивно. Толкова години бяха минали в това упражнение, че дори нямаше нужда да се замисли в четенето. Първоначално новият език го затрудняваше. Не можеше да разбере новите символи, но с течение на времето свикна. Нямаше нужда да се замисля и повтаряше безброй пъти мантрите. Старите книги бяха забранени. Старите езици също. Човечеството беше забравило всяка своя култура. Нямаше история. Нямаше собствен живот. Да си спомняш беше равносилно на това да извършиш най-голямото престъпление. 

Но Хари си спомняше. Беше се научил да прикрива спомените си. Мислеше само тогава, когато сирените бяха глухи. Знаеше, че тогава те са надалеч. Не бяха тук. Тогава нямаше нужда от мантрите. Нямаше нужда и от прикритието си. Беше се научил, че когато мисли в музика, те не осъзнаваха какво се случва. Чуваха, че той прави нещо в главата си, но не осъзнаваха, че това нещо е свързано с конкретна умисъл или самосъзнание. Не познаваха концепцията на музиката. Не знаеха нотите, не знаеха песните. Така Хари започна да мисли в ритми. Четеше и пишеше в ритми. Бяха унищожили почти всички книги, но от време на време, когато Хари работеше на полето, намираше по някоя заровена. От момента, в който намираше книга, Хари започваше да пее наум. Така минаваше целия му ден в песни, докато не се прибереше вкъщи и не скриеше книгата в чувала с брашното. Там също не пипаха. Беше много мръсно за тях. 

През нощта не даваха да се палят свещи и затова на Хари се налагаше да чете скрит в мазето. Четеше и пееше. Така си спомняше. Така минаваха скришом дните му. Бунтуваше се скрито срещу новия ред. Бунтуваше се в душата си. А те не осъзнаваха нищо. В това беше сигурен, защото нямаше да го има, ако знаеха. Не само щяха да го убият. Щяха да унищожат тялото му. А най-лошото беше, че щяха да унищожат всяка следа от съществуването му на Земята. Всеки един спомен за него. Това беше тяхната смъртна присъда. Това беше и най-силното им оръжие, защото първоначално хората се противопоставяха, опитаха се дори да се борят с тях, но с течение на времето разбраха, че има нещо по-лошо от това да умреш. По-лошо от това да изчезнеш. Най-лошото беше никой да не си спомня за теб. Да си живял, обичал, борил за правото си да дишаш и накрая никой дори да не си спомня за това. Постепенно хората осъзнаха, че това е най-ужасното и престанаха да се борят. Така поне имаха краткосрочната човешка памет. Нямаха наследство, нямаха култура, но имаха самите себе си. Една искра в тъмнината на нощта. 

Все още продължаваше да чете от сребърната плочка. Напяваше си мантрите, но й се оглеждаше наоколо. Бяха съвсем близо. Усещаше присъствието им. Виждаше аурата, която съществуваше около тях и никога не ги напускаше. 

Стоеше все още с наведена глава и плочката в една ръка. С другата се беше подпрял на дръжката на лопатата. Усети притеснението на Стенли до себе си. Целият трепереше. Всеки път беше така. 

- Престани – каза Хари. – Ще привлечеш вниманието им!

- Не мога. Страх ме е от тия копелета. 

- Млъкни и продължавай да четеш, за да не ни усетят!

Стенли се опита да се съсредоточи отново върху текста върху плочката си, но вече беше твърде късно. Светлината от аурата стана много силна. Значи бяха наблизо. Хари усети топлината върху кожата си. Но това не беше онази прекрасна живителна топлина, която хората обичаха. Това беше пареща, унищожителна топлина. Светлина, която убиваше. И не само. Тя изсмукваше енергията на душата. Всеки йон, всеки атом изчезваше. Нямаше време душата да се отскубне и да се прехвърли в космоса. Отдавна човечеството беше открило същината на душите си. Отдавна знаеше, че те са живи отделни от нас същества, които обитаваха телата ни. Бяха нещо като паразити. Вселяваха се в човешкото тяло и живееха с него, докато то не можеше повече да им служи. След това изскачаха от него и се изстрелваха в космоса, където кръжаха около Земята, докато не се намери още някое тяло в утробата на майка си. Хвърляха се в него и отново заживяваха. Правеха го отчасти, защото имаха нужда от това, но и от части, защото им беше весело. Живееха по няколко хиляди животи, докато накрая не решаваха, че е време да заспят. 

Но светлината, от която Хари се страхуваше в този момент, беше смъртоносна за душите. Не им позволяваше да се измъкнат от тялото. Унищожаваше ги заедно с него. 

Опита се да продължи да чете мантрите, но осъзна, че вече беше твърде късно. Високите ги бяха усетили и се приближаваха към тях. Опита се да запее нещо, но този път мозъкът не се подчини на волята му. 

Светлината се приближаваше все повече и повече. Накрая достигна точно пред тях. Те не виждаха нищо друго, освен нея. Блестеше и осветяваше всичко наоколо, но вместо да осветяваше в онази живителна светлина, предметите придобиваха тъмни очертания. Защото тяхната беше една поглъщаща светлина. Без да оставя топлина. Без да оставя и сянка след себе си. 

Хари се страхуваше за себе си, но още повече за Стенли. Знаеше, че той ще се справи, защото помнеше и не го беше страх. Но Стенли беше различен. Той така и не се научи да пее. Не се научи и да помни. Хари стоеше наведен. Хвърли бегъл поглед към съседа си и видя една тънка сълза да се стича по бузата му. Точно преди да достигне горната устна, тя се изпари. Светлината я беше погълнала. 

- Хари, помогни ми – прошепна Стенли. 

- Стой тихо!

- Страх ме е. 

- Знам. Опитай се да изпееш нещо. 

- Не мога, а толкова много ми се пее – бяха последните думи на Стенли. 

В този миг Хари видя как ръката на единия от високите се протегна. Докосна Стенли по челото. Хари усети вонята. Тежката миризма на тяхната смърт, с която убиваха душите. 

Студени тръпки пролазиха по тялото му. Искаше да плаче. Да се скрие. Да ги убие.

Ала знаеше, че беше невъзможно. Те не можеха да умрат. Или поне не от човешка ръка. Достатъчно години се бяха борили с тях, за да знаят, че нямаше надежда. Тя умираше така, както умираха душите им. И не оставаше и капка следа от нея. 

Хари се опита да се концентрира върху припева на песента си. Усети топлината върху лицето му. Знаеше, че това беше погледът на едно от тях. Страхът бавно и сигурно се промъкваше в душата му. Усети черните му пипала да сковават първо краката, след това и гърдите му, докато не стигнаха до гърлото. Промъкна се и спря дъха му. Трудно му беше да диша. Да мисли. Но знаеше, че в мига, в който спре да напява песента си, с него ще бъде свършено. Затова продължаваше, дори когато дъхът му се превърна в ситни пръски лед. И точно в мига, когато смяташе, че ледът ще го обгърне целия и от него ще остане само онази воня на смърт, съществото се отдръпна. Студът намаля, а с него заглъхна и страшният звук. И писъкът, който се носеше с тях. 

Отдалечаваха се.

Хари се успокои. Отдъхна и се залови отново за работа. В следващия миг вонята беше единственото нещо, което остана от него.


събота, 2 август 2014 г.

Промяната

Погледът на Иван показваше страха му. Беше изумял. Не можеше да повярва как Катя искаше да се откаже от всичко, което са градили цял живот, за да остане тук.

- Не можеш да го направиш – каза той.
- Защо?
- Защото промяната е движещата сила на живота ни. Как не го разбираш?
- А това, което ти не разбираш е, че промяната е лошо нещо. Не виждам какъв е проблемът. Харесвам живота такъв, какъвто е в момента. Защо да не остана завинаги така?
- Точно в това е проблемът. Завинаги е завинаги, нали разбираш?
- Да, и това ми харесва.
Иван се отръпна назад. Не харесваше посоката, в която потръгна разговорът. Не харесваше идеята, че Катя иска да купи един от онези часовници. Отдавна се бяха появили. Първоначално човечеството ги използваше за кратки моменти. Бяха много удобни, за да си удължиш почивката или някоя приятна среща с човека, когото обичаш. Но с течение на времето хората осъзнаха, че са опасни. Часовниците бяха модифицирани по начин, по който запазваха човека завинаги в момента, в който беше натиснато копчето.
И тогава ги забраниха със закон. Спряха ги от продажба. Но, разбира се, черният пазар се наводни с тях. Все още имаше луди глави, които, въпреки отчайващата опасност, искаха да хванат мига и да останат в него. Това го плашеше повече от всичко. Иван беше на мнение, че часовникът е едно от най-опасните изобретения на човечеството и беше посветил кариерата си, за да преследва производителите им. Работеше в специалния отряд за запазване на бъдещето.
Именно затова не можеше да повярва, че тя, неговата Катя, беше решила да използва точно един от тях. Точно сега, когато бяха на прага да имат дете. И двамата го искаха. Разрешителното им беше почти готово. Нямаше причина да не им го дадат. И тогава щяха да забременят Катя в центъра по контролирано размножаване. Правителството напоследък беше отпуснало броя на разрешителните и Иван почти не познаваше семейства, на които да беше отказано.
- А детето? – попита той. – То не те ли интересува? На прага сме да получим разрешителното. 
- А, ако не го получим? Знаеш, че винаги има такава опасност. Тогава какво? Да чакаме още десет години за ново ли? Не мога така. 
- Десет години не са много време. Животът на хората е удължен. Знаеш го. На фона на хилядата, които имаме, защо да не почакаме още десет?
- Защото нямам търпение, Иване!
Тя затвори очи. Постави ръцете си върху лицето и се разрида. 
- Защото ме е страх – добави след малко.
- Недей така. Не можеш да се откажеш от всичко, което сме градили.
- Ти не разбираш. Именно, защото не искам да се откажа от всичко това, искам да остана тук. Промяната не винаги е за добро.
Тя се изправи. Докосна лицето му, след което направи няколко крачки. Застана до прозореца. Навън беше особен есенен ден. Облаците бяха надвиснали над града. Бяха толкова близо и тя усещаше, че едва да протегне ръка и ще може да ги докосне. Дъветата започваха да променят цвета си. Скоро щяха съвсем да останат без листа.
За миг тя потрепера. Припомни си какво точно я накара да желае да купи един от онези дяволски часовници. Беше една възрастна жена на улицата. Спомни си прекрасния ден, който беше изкарала и как с удоволствие се прибираше вкъщи, за да направи вечерята на Иван. Обичаше живота си. Обичаше и него. Толкова много, че когато той не бе до нея, тя усещаше, че не може да диша нормално. И тогава жената я пресрещна и й поиска пари. Катя й подаде малко, колкото имаше, но другата не остана доволна. Искаше още. Катя й обясни, че в момента няма в себе си повече и това е всичко, което ще може да й даде. Тогава жената се ядоса. Погледна Катя в очите и й каза, че вижда бъдещето й. А това бъдеще не е хубаво. Всичко, което има и всичко, на което се надява, ще се срине. Ще стане като пепел в огнището, разпиляна от вятъра.
В първия момент Катя се опита да бъде любезна и се усмихна. Поздрави я и тръгна отново по пътя си. Но думите на жената бяха посадени в съзнанието й. С течение на времето покълнаха и обзеха цялото й ежедневие. През последните дни не можеше да мисли за нищо друго, освен за това. Страхуваше се, че ще загуби всичко и не искаше да рискува. Знаеше колко много ще нарани Иван с желанието си. Но, също така, знаеше, че не може и да продължи живота си по този начин. Всеки миг от него се превърна в истинско мъчение. Питаше се дали този няма да е последният от това, което имат.
Иван се доближи до нея. Прегърна я. Погали косата й и я целуна по рамото. Двамата стояха безмълвни и гледаха облаците.
Те се придвижваха бавно и тромаво в небето над града.


петък, 18 юли 2014 г.

Липсват ми

Липсват ми залезите тази година. Не знам къде са. От известно време ги търся, но без успех. 
Само миналогодишния им аромат усещам. Свеж и лек. С дъх на носталгия.


петък, 20 юни 2014 г.

Там, където си

Ако си там, те няма.
Думите се губят в мъгла. А после пак са тук.
Точно преди зора.
Няма нужда от слова. Няма нужда от мълва. 
Нужен е само поглед.
И докосването в здрача на деня.


събота, 7 юни 2014 г.

Някъде, където съм...

Тук съм и после пак ме няма. Връщам се само, за да изчезна след това.
- Къде съм? - попитах.
- Някъде - отвърна ми.
- Защо?
- Защото - отново отговори.
- И?
- И какво? Това е. Няма повече.
Огледах се наоколо. Опитах се да разбера къде съм. Не успях. Не, защото не познавах мястото или предметите, които се намираха там. А, защото просто такова нямаше. 
Отвъд беше бездна. 
Затворих очи и отново не виждах нищо. Сякаш душата ми не беше там. 
А къде беше? И защо си спомням този миг?


неделя, 16 март 2014 г.

Нещо малко смарт


Прекрасно нещо е детското въображение. Може да те отведе до невидими и незнайни места. Може да ти помогне да видиш куп неочаквани неща. Да те върне обратно в царството на приказките, където, разбира се, всичко е възможно. И защо да не е?
В конкретния случай става въпрос за нещото по-горе, което представлява умен телефон (разбирай "смарт") със снимка на купа пълна с бонбони :)


четвъртък, 13 март 2014 г.

На ръба

Има дни, в които знам, че съм на ръба да се пречупя. Още малко и ще падна в пропастта.
И да, съзнавам го и впрягам в тези мигове известна доза философия. Знам на теория, че не ни се дава нещо, което да не можем да понесем. Ни повече, ни по-малко. Само че, кой определя границата и къде е краят? Докога? Докъде?
Къщата не прави дом, но и стоманата не винаги се калява с много жега. Има един тънък момент, в който вместо да се превърне в една от най-силните  сплави, душата ще се пречупи. Ще се пренасити и това ще е.

Изгубена красота. Обрулени очи. Настъргана душа.

И една птица във висините.
Със стръкче надежда в себе си.