вторник, 31 януари 2012 г.

STOP ACTA! или защо не искам да ограничават достъпа ми до информация

Преди няколко дни светът гръмна с новината за проектозаконите SOPA и PIPA в САЩ, а някак си тихомълком се оказва, че е подписан АСТА. Как така стана, че американците спряха техните, но подкрепят другото, по-строго споразумение? Защо за него се разбра едва, когато вече е подписано от 22 държави, барабар с нашата? И въобще някой от нашите управници дали е разбрал какво и защо го подписва или просто са пратили посланика „да тури парафа” в Япония?
Ако това нещо се ратифицира, това означава, че достъпът ни до информация ще бъде сериозно ограничен. И не само това. Под благовидния предлог, че видиш ли по този начин ще се предотвратява пиратството, държавите ще имат правото да следят личната кореспонденция на интернет ползвателите. Доставчиците ще бъдат задължени да следят и предоставят лични данни на съответните органи. „Нещо, което и сега са задължени да го правят” ще кажете. Да, така е. Само че малката и съществена разлика се състои в това, че сега те са задължени да го правят само по искане от страна на съдебната власт с цел разкриване или предотвратяване на криминални престъпления. А не ей така – превантивно. Митническите власти, от друга страна, пък ще имат възможността да ни пребъркват телефоните и компютрите за нелегално съдържание. И как по-точно ще разберат кое е легално и кое – не? Ще отварят всяка папка в устройствата ли?
Дами и господа управници и величайши, бих искала да ви съобщя, че съществува едно понятие на този свят, което се нарича „лична неприкосновеност”. А намесата срещу нея се изразява в нарушения срещу дома, частната собственост и кореспонденцията. И всичкото това е записано в няколко много полезни акта – разни конвенции за защита на правата на човека и основните свободи, държавни конституции и т.н.
А основният проблем не се състои в това, че ние всички потребители в интернет задружно искаме да крадем и пиратстваме. Проблемът се състои в това, че е крайно време всички да разберем, че авторското право по своята същност вече не съществува такова, каквото е било досега. Наличието на съвременното информационно общество предполага достъпът до информация да бъде основно благо и право на всеки индивид. Крайно време е да го разберем – it’s the end of the world as we know it. Буквално.
Нека погледнем нещата реално. Много по-удобно на всички ни е да си теглим музика от интернет, както филми, сериали и дори книги. Въпросният публичен домейн, който се изразява в това огромно, пълно с информация пространство, отдавна е надделял пред конвенционалния метод. Затова е редно и авторското право да се нагласи според изискванията на аудиторията, защото ако тя не съществува, то откъде ще идват приходите, господа?
И не, не подтиквам към пиратство. Аз съм съгласна да си плащам определена сума месечно, за да мога да ползвам тези услуги и някак си не съм съгласна „превантивно” да орежат интернет и правото ми на достъп до информация само, защото на някого му е хрумнало, че така е по-лесно. И по-удобно. Защото, в крайна сметка, така се държат масите под контрола на Големия брат.
Отдолу има линк към петиция срещу АСТА, която ще бъде връчена в Брюксел. Честно казано, съмнявам се да бъде ратифицирано, защото не ми се вярва всички доброволно да се поставим под подобен контрол. Но, колкото повече шум около него, толкова повече. И най-накрая управляващите да разберат, че са там заради нас.


вторник, 24 януари 2012 г.

Я, снимка!

Чудели ли сте се как са се развили ежедневните неща, които днес приемаме за даденост? Как са достигнали до нас? Колко време е трябвало, за да бъдат усъвършенствани и най-вече: кой е дръзнал да ги измисли?
Едно от тези неща е фотографията, например.
Това замъглено изображение отгоре, всъщност, е първата снимка в света. 
И докато в днешното дигитално време за създаването на една снимка ни трябват някакви си хилядни от секундата, то експонацията на „Гледка от работния кабинет” са били нужни някъде около осем часа. Изображението е създадено вследствие упорития труд на един общо взето френски буржоа със свободно време - Нисефор Ниепс.
Преди да се захване с тежката задача да фиксира изображенията върху повърхност, Ниепс го е удрял на нещо като изобретател. Въпреки че не много от предишните му занимания са останали в историята, това не му е попречило да изобрети вид колело, както и двигател за локомотив.
Та освен с останалите изобретения Нисефор се занимава активно и с camera obscura, като се опитва да запечата върху някакъв вид повърхност образите, получавани от нея. Цели десет години са му били необходими, за да открие правилния път. Плаката, която използвал е била на асфалтова основа.
И така. Годината е 1827. Лято е и господин Ниепс влиза в историята с първата в света експонирана и фиксирана фотография. А какво, всъщност, представлява тя?
Много трудно ни е да различим реалните очертания на предметите в снимката, но общо взето тя изобразява гледката от работния кабинет на Ниепс. Само че огледално.
И както първоначално се случва с всяко изобретение май, общо взето никой не обръща внимание на "литографията". Докладът на Ниепс пред Кралското Общество е отхвърлен и разочарованият французин подарява фотографията на Франсис Бауер, английски ботанист.
Бауер е бил напълно наясно, обаче, за значимостта на Ниепсовата творба и я запазва, като написва на гърба й: „Първият успешен експеримент на мосю Ниепс да фиксира за постоянно Образът на Природата”.
Бауер умира през 1841 година и снимките на Ниепс заедно с други документи попадат в ръцете на д-р Робърт Браун. По-късно се озовават при негов колега в Кралското Общество – Дж. Дж. Бенет.
През 1898 година „хелиографиите” на Ниепс са изложени в лондонския Кристал палас. След това, обаче, те изчезват за около петдесет години, когато синът на Хенри Баден Притчард ги намира на тавана в стара ракла на баба си. Изображението на „гледката” е било твърде  разрушено от времето и са били нужни доста години, докато най-накрая в изследователския департамент на американската фирма за фотографски продукти Кодак успяват да „експонират” за втори път прочутата снимка на Ниепс.
Днес снимката е притежание на университета в Остин, Тексас.

вторник, 13 декември 2011 г.

"Будистки плаж", Васил Георгиев

Някъде там, в далечината, отвъд мъглата, има един плаж. Място, на което се намира Буда и съзерцава морето. Съзерцава и целия свят. Разхожда се и с всяка стъпка отпечатва словото си върху пясъка. Ако някой мине в този миг, точно преди вълната да отмие стъпките, ще види една пясъчна книга от всичките слова на Буда. Ще долепи ръка до мокрия пясък и ще се докосне до самия будизъм. До един будистки плаж.

А тук в ръцете ми стои един друг, по-различен и все пак будистки плаж. Плаж, в който късчета от нечие съзнание се преплитат и образуват неспирна поредица от думи и усещания. Малки хапки от (не)реалността. Низ от трисекундни кадри*, след които оставаш с едно парещо усещане като от шамар. Някой е привлякъл вниманието ти, събудил е любопитството в душата ти, уловил е съзнанието ти, измъкнал ги е от реалността и ги пренесъл в нереалното. А след това с един замах те е запратил отново в света, където, може би за съжаление, всичко е възможно. И след това отново. И така 25 пъти. Точно толкова са необходими, за да затвориш последната страница. 

А този някой е Васил Георгиев.

Горещо препоръчвам „Будистки плаж”, защото след прочита й със сигурност ще се появи едно „Ами ако?” в съзнанието ви. И то може да бъде реално или нереално. Може да ви издигне или да ви съкруши. Да ви въвлече в един различен свят отвъд мъглата или да ви остави там, където сте били. Решението е само ваше. 

* "В днешните американски екшъни или филмите, които минават за такива, нито един кадър не трябва да трае повече от три секунди." 
  Това не е краят на книгите / Умберто Еко и Жан-Клод Кариер, взел интервютата Жан-Филип дьо Тонак

понеделник, 12 декември 2011 г.

Факти-макти, Vol.2

Днес ме мъчи някакво главоболие. Странно, но установих, че не се дължи на провежданата стачка на бръмбарите в черепната ми кутия. Следвайки максимата, че "клин клин избива" се отдадох на някаква главоблъсканица (но този път не буквална и не в стената). Та, главоблъскайки се из интернет, реших да ви споделя нещо ужасно важно.
Знам, че много ви интересува и затова ще ви кажа, че стотното число от числата на Фибоначи е 354224848179261915075.
Кой знае, някой ден може да ви потрябва и аз да съм ви спасила живота :)

П.С. - Факти-макти, Vol.1 се намира тук.

понеделник, 5 декември 2011 г.

Вкъщно

Уютно ми е. Топло и чаено. 
Поглеждам през прозореца. Навън е цветно и красиво.
Всичко изчезва за секунди. Остава само уловеният миг.

петък, 11 ноември 2011 г.

Между кориците

Така и така сме на темата за скритите неща, реших да ви покажа какво може да намери човек между страниците на книгите. Буквално.
Навън е студено. Духа вятър. Вали дъжд. Ледените капки мокрят падналите на улицата листа. Есен е. Но не онази топла, златна есен. Навън е студена, неприятна, мрачна и умираща есен.
Вътре е топло. Приятно. Ти седиш на дивана до прозореца. До теб има чаша чай. Поглеждаш през стъклото навън и с радост отпиваш глътка топлота. Поставяш чашата на масата и обръщаш следващата страница на книгата в ръката ти.
След известно време затваряш книгата и без да се усетиш прибираш хартиената опаковка от чая между страниците. Тя остава там и заживява нов живот. Превръща се в част от книгата. Слива се с нея и придобива формата й.
И така до деня, в който някой друг не я намери и не се зачуди кой е поставил опаковка от чай в книга. И най-вече – защо? Дали този някой ще усети вашата емоция? Ще почувства ли топлината, която и вие сте чувствали в този момент? Дали?
Замисляли ли сте се колко много неща биха могли да бъдат скрити и намерени по този начин?
Един търговец на книги със сигурност е. И е започнал да ги събира. Всякакви неща във всякакви книги. Безброй емоции между страниците.
Майкъл работи в семейната книжарница. Търгува със стари книги. Още от седемгодишен прекарва времето си между книгите. Вече е пораснал. Собственик е на семейния „бизнес” и продължава да прекарва дните си сред книгите. И сред техните скрити съкровища.
Един ден решава да покаже нещата, които е намерил и прави този сайт. Впоследствие идва идеята и за книгата.

Сърдечно ви препоръчвам да се отбиете на сайта и да разгледате неговата съкровищница.
Кой знае, следващия път, когато попаднете на подобно съкровище, може да го запазите и вие. 

Снимките са от страницата на Майкъл: http://www.forgottenbookmarks.com

четвъртък, 3 ноември 2011 г.

Съдържанието на един сейф

Оказва се, че всеки един от нас може да крие някакви скрити заложби. И като казвам скрити, имам предвид наистина скрити. Заключени в сейф, за чието съществуване никой не знае. 
Наскоро четох статия за една съвсем обикновена детегледачка, която в свободните си дни е обикаляла по улиците и е снимала със своя фотоапарат. И никой нямаше да знае за съществуването на огромния й архив от кадри, ако случайно един друг човек не искаше да напише книга. В търсене на кадри за нея този човек попада в заложна къща и вижда няколко кашона, пълни с непроявени черно-бели филми. 
И какво се случва? Въпросният 29-годишен Джон решава да купи кашоните с надеждата да намери кадри за своята книга. 
А какво не се случва? Джон не намира кадри за своята книга. 
Вместо това попада на творчеството на една никому неизвестна жена. На една бъдеща легенда, както се очертава, защото вече галерии и музеи от цял свят се избиват, за да излагат нейните творби. 
Вивиан Майер. Така се казва тя. 
До скоро никой не беше чувал името й. В това число и аз. И като един огромен почитател на уличната фотография бих наредила мис Майер сред редиците на Картие-Бресон и Брасай. Че и на още доста. Със своя непретенциозен стил покойната мис Майер би издухала доста гръмки имена във фотографията. 
А коя е тя? 
Родена е през 1926 година в Ню Йорк. Израстнала във Франция. След години се връща отново в Голямата ябълка и накрая попада в Чикаго, където 40 години работи като детегледачка. Общо взето една съвсем обикновена житейска история, която крие зад себе си един съвсем необикновен талант. И като капак на всичко талант, който дори самата Вивиан не признава. Затова прилежно прибира всеки един изщракан филм в сейф. И така до деня, в който вече не може да плаща таксата за него и цялото й скрито съкровище попада в онази заложна къща. Останалото е история. 
Както казва любимият ми герой Форест Гъмп: „Животът е като кутия с бонбони. Никога не знаеш какво ще ти се падне.” 
Затова дерзайте. Вадете скелетите от килера и давайте смело напред преди да е станало твърде късно. 

Кадрите са от официалния сайт на Вивиан Майер: