Липсват ми

Липсват ми залезите тази година. Не знам къде са. От известно време ги търся, но без успех. 

Само миналогодишния им аромат усещам. Свеж и лек. С дъх на носталгия.

Там, където си

Ако си там, те няма.

Думите се губят в мъгла. А после пак са тук.

Точно преди зора.

Няма нужда от слова. Няма нужда от мълва. 

Нужен е само поглед.

И докосването в здрача на деня.

Някъде, където съм...

Тук съм и после пак ме няма. Връщам се само, за да изчезна след това.

- Къде съм? - попитах.

- Някъде - отвърна ми.

- Защо?

- Защото - отново отговори.

- И?

- И какво? Това е. Няма повече.

Огледах се наоколо. Опитах се да разбера къде съм. Не успях. Не, защото не познавах мястото или предметите, които се намираха там. А, защото просто такова нямаше. 

Отвъд беше бездна. 

Затворих очи и отново не виждах нищо. Сякаш душата ми не беше там. 

А къде беше? И защо си спомням този миг?

Нещо малко смарт

Прекрасно нещо е детското въображение. Може да те отведе до невидими и незнайни места. Може да ти помогне да видиш куп неочаквани неща. Да те върне обратно в царството на приказките, където, разбира се, всичко е възможно. И защо да не е?

В конкретния случай става въпрос за нещото по-горе, което представлява умен телефон (разбирай "смарт") със снимка на купа пълна с бонбони :)

На ръба

Има дни, в които знам, че съм на ръба да се пречупя. Още малко и ще падна в пропастта.

И да, съзнавам го и впрягам в тези мигове известна доза философия. Знам на теория, че не ни се дава нещо, което да не можем да понесем. Ни повече, ни по-малко. Само че, кой определя границата и къде е краят? Докога? Докъде?

Къщата не прави дом, но и стоманата не винаги се калява с много жега. Има един тънък момент, в който вместо да се превърне в една от най-силните  сплави, душата ще се пречупи. Ще се пренасити и това ще е.

Изгубена красота. Обрулени очи. Настъргана душа.

И една птица във висините.

Със стръкче надежда в себе си. 

Карамел Му

И изведнъж ме обля вкус на детство. Аха да затворя очи и пак съм там.

Там, където денят почти няма край, а когато дойде, вечерта ти дава чудно невидимо наметало за детската криеница на село. Вкус на отминали години на покой и чудеса, лудории и детски небеса. 

P.S. - И отново не мога да го отлепя от зъбите си. Чудно е :)

С чадърите да се внимава

С чадърите да се внимава,

че не знаеш откъде ще ти се вземе

да скачаш по тревата и

в локвите да плискаш.

С чадърите да се внимава,

че топлото се хвърля,

пороят не снижава,

а кучето ръмжи.

С чадърите да се внимава,

че не знаеш някъде гърми,

котката се киска,

а никъде не спира да ръми.