Есенно

Есенно е. Навън е още слънчево, но започвам да усещам промяната наблизо. Мисля си за нея. Неизбежно е. Тя стои тихо в ъгъла и чака. Може би мен. Не знам. Някого със сигурност. Кого? Какво? Пак не знам. Някого. Нещо. Но ще дойде. Винаги идва. Защото тя е движение, мисля си. Освен, когато не е. Освен в случаите, когато променяме всичко, за да останем същите накрая. Но това е друга тема. Друг един живот.

Сега си мисля за нея. Онази истинска промяна. За новото. За счупеното старо. За другото. За смисъла да продължиш напред.

И какво тогава?

Пак не знам. И в това е смисълът. Това е интересното. Знаеш, че е там, но не знаеш какво, къде или кога. И чакаш. Или тичаш. Все едно е. Тя ще те намери, а ти ще си готов. Поне така си мислиш. Докато не дойде. Докато не връхлети с пълна сила в върху теб и не го направи. Онова, в което винаги успява - да те промени.

А ти дори не си разбрал кога. Въпреки че беше тъй готов.

Градът е тих

Градът е тих и тихо се опитва да говори...

Тя

Поглеждам я и виждам цялата Вселена тихо скрита в зеницата й. 

Усмихвам се, а тя ми отговаря и този миг се слива с безкрая.

Докосвам я, а тя ме разпознава и поглежда нежно, та всичко друго да забравя...

Защото...

Защото бяхме там, а вече - не.

Изхвърлени от спомена за вчерашния ден,

оставени на вятъра от миналата есен, 

на припева на изгубената песен.

Кому сме нужни?

Май на никого.

Кой ни вижда?

Никой днес.

Кой ни помни?

Никой утре.

Чакат...

Чакат някого... Кого ли?

Аз съм там. Значи някой друг. 

Спомени

Лежаха там захвърлени. Забравени. Спомените от един живот. 

Полумъртви. Полуизчезнали, но никому ненужни вече. Бяха в калта на сутрешния студ. Там, та да ги видя, да ги отмина, а после да се върна. 

Чии ли са? Защо са там? Защо не са на топло в нечие сърце? Защо студуват в сутрешна забрава?

Но спомените са само на един. Веднъж родени в нечия душа, не могат да са чужди. Могат само да създават свое отражение, да докосват и да бягат след това. 

Заснех ги, за да ги запазя, не да ги осиновя...

Видях го

Той вървеше бавно по улицата с глава, наведена напред. Носеше стар черен панталон, сив пуловер и тъмен елек върху него. Шлиферът му беше похабен, поне с два размера по-голям, а ръкавите му покриваха ръцете до върха на пръстите. Покриваха и дръжката на черния очукан куфар, който държеше. Лицето му беше почти скрито от периферията на шапката  и когато вървеше срещу него, човек можеше да види един призрак с провиснали дрехи и черна като въглен брада.

Видях го. Наближаваше към мен, а аз реших, че съм преминала портала на пространството, времето и действителността. Разминахме се и после всичко беше пак постарому.

Обърнах се да го погледна.

Бавно и сигурно изчезваше в тълпата.