сряда, 5 август 2020 г.

Малки мигове

Моменти, в които затваряш очи и се чувстваш свободен. Истински.

Не бързаш. Няма къде да отидеш.

Могат да траят само миг, но са там и те чакат.

Да слушаш музика на улицата.

Да ходиш бос.

Да пееш с щурците.

Да посрещнеш изгрева.

Да се впуснеш в нощта…

Малки мигове от вечността. 


понеделник, 3 август 2020 г.

Отново тук

След лек рестарт на системата от има-няма 4 години, отново съм на линия. Софтуерът е що-годе в нормално състояние за времената, в които живеем. 
Stay tuned :) 

сряда, 1 юни 2016 г.

Едни и същи

Историята е осъдена да се повтаря. Едни и същи грешки се въртят на колелото. 
Обречени сме от собствените си дела. 
Вихрушката вилнее и помита всеки, дръзнал да постави крак върху таз земя. Всеки, понечил да говори. Или да мълчи. Всеки, заграбил жадно първата си глътка въздух и помислил, че може да лети. 
Ударът е тъй жесток в мига, в който осъзнаеш: неусетно си престъпил всичките си принципи и доброволно си качил и теб на колелото. 


събота, 12 март 2016 г.

Ега ти

Има дни, в които съм сигурна, че сценаристите се ебават с мен от скука. И тъй като до вчера явно им беше жал, защото страдах от адски зъбобол (за който късно снощи най-накрая реших да направя нещо и с подвита опашка изтичах до най-близкия спешен кабинет), то днес нещата вече стоят по друг начин. Скуката им надделя и извадиха всеки каръшки трик, който успяха да намерят в торбата. То не бяха счупвания, падания, неработеща пералня и какво ли още не. Но кулминацията дойде, когато изпуснах/падна (така и не разбрах кое от двете) огромната ми тенджера върху левия ми крак. Не, че има голямо значение кой точно ще е пострадалият крайник. Убедена съм, че и другият щеше да е също толкова услужлив и да боли не по-малко. Ама някак си обидно ми стана, защото тая тенджера ми е скъпа. От години си я имам и освен да се ползва по предназначение, се е оказвала полезна в много и различни ситуации. Та затова ми стана криво. Разбираемо е. 
Ако можех да им се обадя, най-вероятно щях да ги напсувам. Обаче като ги познавам, тогава щяха да изсипят още нещо. В такъв случай не ми остава нищо друго, освен да го играя непукист. 
Те вадят от торбата, аз се смея. Да видим докога ще продължи. 


понеделник, 7 март 2016 г.

Сам

Слабост ли е, ако се предам, когато силите ми са привършили? Когато спра, а от пътя има още? Когато падна, а върхът остава горе? Там, далеч от мен. 

Но не мога. Нямам сили. Нямам и душа. Оставих я на пътя, за да не тежи. Обещах й да се върна, а тя е още там и чака. Да я взема и да я прегърна. Отново да се слеем в едно. Аз в нея. Тя в мен. 

Но силите ми се привършиха. Спрях, не стигнах. Малко ми остана, а назад е цяла вечност. 

Спрях. Не стигнах. Там останах.
Без сили, без душа. 

Сам с нищото до мен. И бездната отпред да ме прегърне. 
Сам, с копнежа за една милувка и спомена за другото ми аз. 
Сам. 


вторник, 26 януари 2016 г.

Нови грешки

Чувствам миналото ми да се надига и да ме преследва. Ти нямаш минало, което да те гони, казвам. 
Но не. Уви.
Имам миналите грешки, семената на бъдещия ми живот. Имам и несбъднати мечти, и неизживени сънища. И малките победи, недорасли до една голяма. А в калта, когато падах, все чаках някой да ме вдигне. Не запомних, че "някой" няма и сама съм там, в житейската си яма. 
Но вече знам: миналото ме преследва. Идва, за да ме научи. Да посее нови дни и нови грешки. Тези, за които сега ще съм готова. 


четвъртък, 26 ноември 2015 г.

Естествен барометър

Напоследък усещам някакво пулсиране в лявото ухо. И след като чинно отидох на лекар и той ми каза, че не е нещо притеснително и най-вероятно ще отшуми, постепенно започнах да се вслушвам.

Установих, че се появява в моменти, когато кръвното ми скача поне до тавана. И логично. А такива моменти, както всеки знае, има доста в този живот. Стрес, ядосване, недоспиване и всички останали подобни "красоти". И тогава чувам онова туп-туп-туп, напомнящо за себе си. Но и за още нещо.

Вслушвайки се, осъзнах, че съм започнала да го възприемам като някакъв естествен барометър, който напомня за всеки удар на сърцето ми. И щом го чуя, си припомням, че съм прекарала предхождащите минути, часове, та дори и ден, робувайки на емоции, които не харесвам. Емоции, в които губя.

Туп-туп-туп. 
Губя ценни секунди живот.

Туп-туп-туп.
Губя с всеки удар на сърцето ми. Този естествен барометър на душата.

Туп-туп-туп.
Губя, потопена в забравата на ежедневието.

Губя и си мисля. Замислям се за всяка секунда, за всеки кратък миг. 
Губя и се осъзнавам. Няма смисъл. 
Губя, а мога да спечеля. 
Всяка секунда. Всеки кратък миг.

Туп-туп-туп.

Мога да съм весела, спокойна. Мога да обичам. Защото знам. Знам, че ежедневието няма да изчезне, но няма и да победи. Не бих го позволила. Не и след всеки удар, който чувам. Не и когато имам какво да ми напомня за изгубеното. 
За безспирния вървеж напред. 
За постоянно приближаващия край.

Туп-туп-туп.


петък, 20 ноември 2015 г.

Есенно



Есенно е. Навън е още слънчево, но започвам да усещам промяната наблизо. Мисля си за нея. Неизбежно е. Тя стои тихо в ъгъла и чака. Може би мен. Не знам. Някого със сигурност. Кого? Какво? Пак не знам. Някого. Нещо. Но ще дойде. Винаги идва. Защото тя е движение, мисля си. Освен, когато не е. Освен в случаите, когато променяме всичко, за да останем същите накрая. Но това е друга тема. Друг един живот.

Сега си мисля за нея. Онази истинска промяна. За новото. За счупеното старо. За другото. За смисъла да продължиш напред.

И какво тогава?

Пак не знам. И в това е смисълът. Това е интересното. Знаеш, че е там, но не знаеш какво, къде или кога. И чакаш. Или тичаш. Все едно е. Тя ще те намери, а ти ще си готов. Поне така си мислиш. Докато не дойде. Докато не връхлети с пълна сила в върху теб и не го направи. Онова, в което винаги успява - да те промени.

А ти дори не си разбрал кога. Въпреки че беше тъй готов.


петък, 6 ноември 2015 г.

сряда, 7 октомври 2015 г.

Тя

Поглеждам я и виждам цялата Вселена тихо скрита в зеницата й. 
Усмихвам се, а тя ми отговаря и този миг се слива с безкрая.
Докосвам я, а тя ме разпознава и поглежда нежно, та всичко друго да забравя...


четвъртък, 24 септември 2015 г.

Защото...


Защото бяхме там, а вече - не.
Изхвърлени от спомена за вчерашния ден,
оставени на вятъра от миналата есен, 
на припева на изгубената песен.

Кому сме нужни?
Май на никого.

Кой ни вижда?
Никой днес.

Кой ни помни?
Никой утре.


вторник, 8 септември 2015 г.

понеделник, 20 април 2015 г.

Спомени

Лежаха там захвърлени. Забравени. Спомените от един живот. 
Полумъртви. Полуизчезнали, но никому ненужни вече. Бяха в калта на сутрешния студ. Там, та да ги видя, да ги отмина, а после да се върна. 
Чии ли са? Защо са там? Защо не са на топло в нечие сърце? Защо студуват в сутрешна забрава?
Но спомените са само на един. Веднъж родени в нечия душа, не могат да са чужди. Могат само да създават свое отражение, да докосват и да бягат след това. 
Заснех ги, за да ги запазя, не да ги осиновя...


вторник, 7 април 2015 г.

Видях го

Той вървеше бавно по улицата с глава, наведена напред. Носеше стар черен панталон, сив пуловер и тъмен елек върху него. Шлиферът му беше похабен, поне с два размера по-голям, а ръкавите му покриваха ръцете до върха на пръстите. Покриваха и дръжката на черния очукан куфар, който държеше. Лицето му беше почти скрито от периферията на шапката  и когато вървеше срещу него, човек можеше да види един призрак с провиснали дрехи и черна като въглен брада.
Видях го. Наближаваше към мен, а аз реших, че съм преминала портала на пространството, времето и действителността. Разминахме се и после всичко беше пак постарому.
Обърнах се да го погледна.
Бавно и сигурно изчезваше в тълпата.


събота, 21 март 2015 г.

Там е


Там е. Тихо в ъгъла на улицата. Стои и гледа. 
Наслаждава се на бързината им, а той самият спира в самота. 
Гледа дивотата на деня и слуша тишината на нощта. 
Тихо, кротко, безмълвно.  


събота, 14 март 2015 г.

Иска ми се

Последното нещо, което съм очаквала да извади от джоба си човек, който живее на улицата, е цифров фотоапарат. И да започне да снима дърветата наоколо. Небето. И облаците в него.
Иска ми се да вярвам, че го направи, защото красотата явно е навсякъде. 
У всекиго. 


събота, 31 януари 2015 г.

Тя


Ей сега ще я открехна. И ще я видя вътре. Нея, Надеждата. По-малката сестра на Съдбата.
Седи на дървен стол. Нашепва си слова и шие. С гоблен рисува поредната творба на сестра си.
А там в ъгъла, до огъня, седи тя. Съдбата. Гледа Надеждата и й се чуди. Как не й писва да шие? И тези прекрасни цветове. Защо са й?

Пита я. И тя й отговаря: 
- Как защо? Защото трябва да ги има.


вторник, 27 януари 2015 г.

Скреж


Паметта ни е къса. Изчезва.
Стапя се като скреж в дълбините на утринното слънце. 


събота, 10 януари 2015 г.

Служителят

Служителят А-1-34-5-КН от Сектор П-08 погледна към документите за пореден път. Прехвърли всички редове отново. Усещаше, че има нещо нередно, но не можеше да установи къде точно беше проблемът.

От бързането очилата му се бяха спуснали почти до върха на носа. С бързо движение на едно от пипалата си той ги върна на мястото им. Изглеждаше притеснен. Съветът беше затегнал граничния контрол след атентата. Всички хуманоиди подлежаха на щателна проверка, откакто един от Вега наруши Пакта и анихилира ръководителя на Съвета за междупланетарно сътрудничество. Разследващите все още се опитваха да разберат причината за унищожението и оттогава животът на хуманоидите беше доста утежнен. Всички гранични служители от сектор П-08 следваше да извършват обстойни проверки. И сега А-1-34-5-КН се опитваше да си свърши работата. Хуманоидът пред него му се струваше странен. На пръв поглед и по документи всичко беше наред, но годините които граничните служители като него прекарваха в обучения за службата, го бяха научили да се доверява на инстинкта си. А в настоящия момент той му подсказваше, че нещо не е наред.

- Има ли проблем с документите ми, сър – попита хуманоидът. Казваше се Екзевиър. Идваше от Вега, планета в отдалечената галактика Орея. За да достигне от Вега дотук, пътуващият трябваше да премине през четиринадесет червейни дупки. Дълго пътуване, което не всеки би предприел. 
- Каква е причината за пристигането Ви? – попита служителят. Гласът му се изкривяваше от интеркома, през който говореше и който автоматично превеждаше думите му на хуманоида. – Защо сте дошли тук? Това не е ли малко дълго пътуване за почивка?
- Аз не съм на почивка – отговори пътникът. – Идвам тук по работа. 
- И каква е тя? – продължи с работата си. 

Хуманоидът не отговори веднага. Огледа се около себе си. Беше единственият, когото бяха задържали на граничното гише. Всички други пътници от неговия кораб отдавна бяха преминали контрола и бяха допуснати до сектора. 

Служителят потропа с едно от пипалата си върху стъклото на кабината. Очакваше обяснението. 

- Не знаех, че съм длъжен да обяснявам причината за пътуването си – отговори Екзевиър след минута. – Но щом настоявате тук съм, защото преговарям с една от компаниите ви. Има организиран семинар за междупланетарно горивно сътрудничество. На Вега ни трябва повече гориво, а вие се опитвате да освободите планетата от излишното. Работата ми е да договоря най-добрите за нас условия, както и да транспортирам горивото обратно. 

Екзевиър започна да губи търпението си. Беше уморен от дългото пътуване, а и това, което му предстоеше тук не беше по-малко уморително. Искаше да стигне до хотела си и да се освежи с един плазмен душ. Имаше нужда да релаксира, а не да се занимава с един престараващ се граничен служител. 

След извършване на щателна проверка за пореден път на документите на хуманоида, служителят го пусна да премине на планетата. Знаеше, че има нещо съмнително в него, но не можа да разбере какво точно. 

***

Два планетарни дни по-късно граничният служител се приготвяше за работа. Имаше предимството да разполага с няколко пипала и благодарение на тях можеше да върши сутрешните си задължения едновременно. Хапваше, докато обличаше униформата си. Прибираше нещата от масата, докато миеше зъбите си. Почти бе готов да тръгне за работа, когато на приемника му се появи нова холограма. Президентът на планетата бе убит. По всичко личеше, че атентатът е извършен от някой чужденец. 

На екрана се появи симпатична съпланетарка, която разпитваше свидетели на случката. Убийството се беше случило посред бял ден, а никой не беше забелязал нищо. Всички до един разказваха как летателният апарат на президента спрял пред сградата. Той излязъл спокоен от него и се запътил към срещата. 

Кадърът се върна на симпатичното лице на репортерката, която с тъжен глас обясни на зрителите, че президентът трябвало да изнесе реч за откриването на семинара за междупланетарно горивно сътрудничество.


неделя, 16 ноември 2014 г.

Друг свят

Силен грохот и тропане върху входната врата го извади от унеса му. Отиде да провери какво става и в същия момент група униформени войници на Сектор 7 нахълтаха в дома му. Отдръпна се назад, неспособен от изненада да попита дори за какво са тук. 
Един от тях, явно по-главен, се приближи до него. Показа му идентифициращата си холограма и му обясни:

- Сър, получихме сигнал за нерегламентирана дейност от този адрес.
- К-к-каква дейност? – успя чак сега да попита Робърт. Заекваше. Всичките си 43 години. Уплахът засили дефекта му. 
- Нерегламентирана съгласно чл. 43, ал. 2, т. 17 от Общия правилник за прилагане на Договора за примирие – отвърна старшият, сякаш не забелязал говорните проблеми на Робърт.
- Н-н-не разбирам. Т-т-тук няма н-н-никой друг, освен мен. З-з-за к-к-каква дейност г-г-говорите?

Едва сега старшият го погледна и сякаш на момента осъзна с кого разговаря. Робърт забеляза това и си помисли, че може би досега не бе виждал дефектен човек, произведен от Съюза. Притесни се. Винаги му е било неприятно чувството, което усещаше, когато хората осъзнаваха, че е дефектен. 

- Ще м-м-ми обясните ли, най-н-н-накрая за к-к-какво става въпрос? – опита се да разбере причината за присъствието им.
- Както казах, сър, имаме данни за нерегламентирана дейност. 
- Т-т-това го разбрах. И все пак, за к-к-какво говорите?
- Неефикасно използване на кислородни запаси – отговори сухо старшият. 

Огледа се наоколо, след което добави:
- Както знаете, сър, това деяние е класифицирано като престъпление срещу човечеството. 

Робърт остана изненадан. Понечи да каже нещо, но после се отказа. Отдръпна се настрана. Знаеше, че не може да направи нищо и беше по-добре да ги остави да приключат с проверката си. Знаеше и, че в рамките на Сектор 7 те имаха пълната юрисдикция за каквото и да било. Затова беше безсмислено да им се противопоставя. 

Двадесет минути по-късно всички войници се бяха събрали пред старшия. Нито един не успя да докладва положителен резултат от проверката. Робърт си отдъхна. Старшият изслуша всички до един, след което се обърна към Робърт. Тръгна да казва нещо, но се отказа. Остана по този начин минута-две. След което даде команда на войниците да се изнесат от къщата. Двамата мъже останаха сами. Тогава старшият отново се обърна към Робърт и му обясни, че бил сигурен в данните, които имали. Досега не им се било случвало да бъркат толкова много в разчитането на данни от източниците им. Двамата мъже се сбогуваха. На вратата Старшият все пак се обърна към Робърт и го заплаши да внимава, защото веднъж попаднал в полезрението им, много трудно може да се откачи. 
Робърт остана отново сам в дома си. Огледа се около себе си. Войниците бяха разхвърляли доста. Никога не щадяха някое място, което проверяваха. Още повече, че те идваха с намерението да арестуват. Виновен до изключително доказване на противното. Беше основен принцип в Сектор 7. А това доказване не се случваше почти никога. Затова сега се изненада, че не откриха нищо. 
Огледа се наоколо. Този път не гледаше бъркотията, която бяха оставили. Имаше нещо друго. Усмихна се. Значи експериментът му беше успял, щом никой от тях не забеляза нищо.

- Г-г-г-лупаците дори н-н-не разбраха, че се н-н-намират в силово п-п-поле!

Отново се огледа наоколо. Входната врата бе все още отворена. Пристъпи към нея, за да я затвори. Точно преди да го направи, му се стори, че пред къщата видя старата си котка Шорди. Знаеше, че това е невъзможно, тъй като отдавна я нямаше. Бе анихилирана в един от експериментите му преди години. 

***
Робърт беше един много самотен човек. Произведен с говорен дефект, много малко от неговите сънародници в Съюза контактуваха с него. Той се опитваше да се социализира, но постепенно осъзна, че това нямаше как да се случи в този свят. Тази Вселена. В това време и в това измерение. Затова реши да намери други. 
Неук и неопитен, той започна своя опит да открие свят, който щеше да го приеме. Търсенето се оказа по-продължително, болезнено и безплодно, отколкото бе предполагал, но въпреки това не се отказа. Постепенно превърна дома си в прикрита лаборатория. Прикриваше всичко, защото знаеше, че войниците на Сектор 7 щяха да бъдат безпощадни, ако откриеха нещо. Но това, което беше най-голямата им сила, бе също така и най-големият им недостатък. Тяхната безпощадност водеше до ограничаване на възгледите им. И Робърт осъзнаваше това. 
И потвърждението дойде днес. Нито един от тях дори не можеше да предположи, че се намира в някакъв тип силово поле, създадено от антиматерия, която той бе успял да стабилизира и да предотврати мигновена анихилация. Правилно го бяха усетили. Робърт създаваше капани за антиматерия, което водеше до загуба на известно количество кислород. 
Последното, което му оставаше да разбере бе, дали чрез антиматерията можеше да създаде контролиран портал към друго измерение. Към друг един живот, в който „престъпление срещу човечеството“ щяха да наричат не загубата на малко кислород, а отношението, което изпитваше ежедневно. Единственият му проблем беше, че не знаеше какво щеше да бъде доказателството за това, че е успял. 

***
Робърт беше един много самотен човек. Копнеещ за един друг свят, той стоеше по средата на къщата си, когато пред очите му се появи една котка. Изглеждаше досущ като тази, която изчезна преди години. И като тази, която видя преди малко пред къщата си. 

След нея се появи още една. И още една. 
И още една.