Вечерята

Той беше неуязвим. За него неуязвим означаваше да бъде над всичко и всички. И той беше. Беше на върха и обичаше да е там, независимо, че на най-високото място бе сам.  

Много време му отне, за да стигне дотук. Общо взето целия му съзнателен живот. А най-вероятно и преди това е поемал несъзнателно по пътя, играейки си с другите деца. Всяка негова стъпка, всяко дело и всяка дума бяха с определена цел – за да стигне дотук. И той стигна. Беше постигнал всичко, което искаше, но въпреки това от известно време сядайки вечер да пие от 20-годишното си уиски пред камината, една мисъл бавно се надигаше в главата му и му поставяше все един и същи въпрос. За какво беше всичко това? Или по-точно: за кого?

Не беше изживял някакво религиозно откровение или нещо подобно. Не. Ала наблюдаваше всички около него. Всички приятели, а дори и враговете си. Всички те създаваха семейства, приятелства или най-общо казано имаха някого, с когото да споделят постигнатото си. Или просто споделяха постигнатото си в живота с друго човешко същество.  

Но, от друга страна, защо му беше да го споделя? Нима не се бе борил целия си живот, за да оцелява? Нима не бе искал всичко за себе си? Тогава защо сега нещо му липсваше? Тази мисъл не го напускаше в последно време и той реши да я изгони по някакъв начин. Да, той нямаше нужда от никого. Защото той имаше всичко. Животът му бе идеален и нямаше нужда от допълнителни усложнения, породени от това да спазва правилата на обществото.

Една вечер, докато седеше пред камината в хола си, чу някакъв странен шум. Идваше откъм кухнята. Първоначално си помисли, че му се е причуло, но след няколко минути шумът се повтори. Необяснимо защо го обзе страх. После се ядоса на себе си – та той не се страхуваше от нищо, камо ли от някакъв шум в кухнята му. Няма как да е крадец, защото имаше охранителна система, която имаха само най-добрите банки. И все пак…

Стана и бавно тръгна към кухнята, за да провери откъде идва шумът. Когато се приближи, ледени тръпки побиха тялото му – лампата там светеше. Той не помни да я е палил, а и кухнята е помещението в къщата, където най-малко влизаше. Имаше си прислуга за тази работа. С всяка крачка към непознатото страхът го обземаше все повече и гневът от това напускаше тялото му.

„Добре, мисли рационално. Няма как да има някой в къщата. Щях да видя на екрана на алармата.” – ала сякаш и сам не си вярваше. Страхът го караше да се съмнява сам в собствените си думи. И когато стигна осветеното помещение, дъхът му спря. На масата в кухнята с гръб към него седеше мъж облечен в черно и вечеряше.

-         Какво, по дяволите, става? Кой си ти?

-         Аз ли? Никой.- отговори непознатият.

-         Моля? – той побесня от получения отговор.

-         Точно така. Никой. Или пък може би не. Ти ще кажеш.

-         Абе, ти нормален ли си?

-         Не знам. Нормален ли съм?

-         Виж какво, сега или се омиташ от тук, или се обаждам на полицията!

-         На твое място не бих го направил.

-         И защо, ако мога да попитам?

-         Защото ще пропуснеш възможността да промениш съдбата си.

-         Моля?!?

-         Чу ме.

-         И как ще стане това?

-         Като разговаряш с мен.

-         О, така ли, не знаех! Ами заповядай в хола пред камината. Искаш ли чаша уиски?

-         Не, благодаря. Не пия, когато съм на работа.

-         Не пиел, когато е на работа! Виж какво, писна ми! Омитай се от тук!

-         А на мен ми писна да не ми обръщат внимание. Вие хората сте изключително странни или глупави. Така и не мога да се реша кое от двете неща е. Все се стремите към някакво съвършенство и когато го постигнете, пак ви липсва нещо. А никога не обръщате внимание на смисъла да сте тук. Виж какво, нека да се разберем така: дай ми 15 минути време да поговорим, пък после ще решиш какво да правиш. Съгласен?

-         И защо бих се съгласил на такова нещо? Та ти ми изглеждаш напълно луд. Защо бих пуснал непознат луд мъж в къщата си?

-         Ти не си ме пуснал. Сам влязох.

-         Още по-зле.

-         Дали?

-         Моля?

-         Както и да е. Промених решението си. Нека да отидем в хола и да опитаме от онова твое 20-годишно уиски.

Той замълча за миг или по-скоро онемя. Откъде непознатият знаеше, че в момента пие подобно уиски? Какво да прави? Започна да го обзема чувство на безпомощност. Дори да се обадеше на полицията, на тях им трябваше някакво време да стигнат до тук, което оставяше на непознатия достатъчно време, за да го убие. Постепенно усети как страхът се просмуква във всяка фибра на тялото му. И реши да го покани в хола и да види накъде ще отидат нещата. После се замисли върху нещо, което мъжът в черно бе казал. „Вие хората”. Какво имаше предвид с това? За секунда една мисъл премина през съзнанието му, но той я прогони като невъзможна още преди да успее да я осмисли.

Седнаха пред камината и за известно време мълчаха и гледаха пламъците. Пръв заговори мъжът в черно:

-         Е, няма ли да ме попиташ дали е истина?

-         Кое?

-         Много добре знаеш кое. Питаш се дали е възможно наистина да съм аз.

За миг изстина. Дали бе възможно непознатият да чете мислите му или по-скоро беше отгатнал какво си мисли. Бавно същата онази мисъл започна да се надига в съзнанието му и да го обгръща целия със студените си пипала. Сякаш започна да стяга хватката си и го остави без дъх.  

-         Ти? Не разбирам за какво говориш. – опита се да звучи възможно най-спокойно, ала усещаше, че с всяка дума издава страха, надигнал се в него до неузнаваемо ниво.

-         Нека да направя нещата по-лесни за теб. На вас явно трябва да ви се обяснява като на деца. Да – наистина съм аз. И да – дошъл съм за душата ти. Но, както всеки път обяснявам, има начин да си тръгна с празни ръце. Не съм толкова лош, колкото ме изкарвате от векове насам. Ето как стоят нещата: живееш по един определен начин, който ти си определил за добър. Само че проблемът стои в това, по чий аршин мерим. Тоест твоя, моя или на Другия. Напоследък целият ви род го е позакъсал малко и съответно се озовавате на среща с мен. Но, за да бъда напълно честен с вас, обикновено ви давам по един последен шанс. И сега е твой ред. Така че какво избираш – да си поговорим или да си тръгна? Но имай предвид, че тръгна ли си, ще се видим отново и то много по-скоро, отколкото ти се иска.

Непознатият се усмихна само както той можеше и с тази усмивка смрази и последната капка кръв в тялото му. Значи така стояха нещата. Значи имаше шанс да се спазари. Да се спаси, може би? Винаги е бил добър в сделките. Дали и сега нямаше да стигне до успешен за него край? Опита се да каже нещо, но усети устните си пресъхнали. Отпи глътка от чашата си и опита отново:

-         Добре. Какво трябва да направя?

-         Да избираш. Най-хубавото нещо, което са ви дали, е свободната воля. Не мога да разбера защо постоянно го забравяте.

-         Какво трябва да избера?

-         По-скоро „между какво и какво”. Истината е, че имаш само две опции и ти много добре знаеш какви са те. Въпросът е как ще стигнеш до някоя от двете. Доволен ли си от това, което си постигнал?

-         Мисля, че да.

-         Мислиш или да?

-         Да. Всичко, което съм постигнал дотук е изцяло с честен труд. Никога не съм лъгал, не съм крал, не съм унижавал друг. Винаги съм се трудил от тъмно до тъмно.

-         И не съжаляваш за нищо?

-         Не. Харесвам това, което съм постигнал. Обичам да седя пред камината и да си мисля за всичко, което имам. Понякога ми става тъжно за тези, които нямат, но истината е, че аз много се трудих, за да постигна всичко. Обичам нещата си, обичам начина си на живот, защото съм си го заслужил.

-         И нищо не ти липсва?

-         Не. Напълно съм доволен от това, което съм постигнал. Казах ти вече.

-         Ако можеше да върнеш времето назад, щеше ли да го направиш? Щеше ли да промениш нещо?

-         Не.

-         Щеше ли да поемеш по друг път?

-         Не.

-         Нямаше ли да гледаш с други очи на живота и пак да постигнеш всичко това?

-         Постигнах го именно, защото гледах по този начин на живота.

-         Тук си прав. Едно нещо ви признавам на хората и това е, че когато откриете някаква цел, я следвате докрай. Проблемът е, че рядко откривате вярната цел.

След тези думи непознатият замълча и отпи глътка от уискито. Известно време гледаше пламъците в камината. Продължавайки да ги гледа попита:

-         Имаш ли някакви съмнения? Нещо, което да те притеснява за настоящия ти живот?

-         Мисля, че не. Но и да имах някакви по-сериозни съмнения, най-вероятно щях да ги разсея.

-         Защо?

-         Защото съм доволен от всичко. Не искам нищо друго.

Непознатият погледна чашата си и бавно отпи от златистата течност.

-         Знаеш ли, иска ми се да можех да усетя вкуса му.

-         Не можеш ли?

-         Не. Би трябвало да знаеш, че всеки има своето проклятие, дори и да е най-могъщият. Дори и да стои на най-високото стъпало в живота.

-         Да, предполагам, че си прав.

-         Приятелю, за твое съжаление аз винаги съм прав.

При тези думи непознатият се усмихна и отново отпи от чашата в ръката си. Погледна златистата течност и играта на огъня през нея. За момент замълча. Изглеждаше сякаш се намира някъде надалеч, не тук в стаята. После се усмихна отново, остави чашата на масата и стана. Погледна отново към огъня и каза:

- До скоро, приятелю!

Другото ми Аз

Усещали ли сте понякога как по-лошата страна на вашата същност се изправя и надвесва застрашително над цялото ви Аз? Как се увива със студените си пипала около вас и в някой много неподходящ момент изплюва цялата си простотия и лошотия през устата ви? А чак след като всичко това е свършено, вие се обръщате към някое огледало с въпроса: „Как, по дяволите, се случи всичко това?”. Не? То тогава вие сигурно сте от много малкото човешки същества на този свят, които нямат лоша страна и на които завиждам може би не чак дотам благородно.
Понякога се случва дотолкова да изгубя контрол над нещата, които приказвам, че дори и погледът в огледалото не ми стига, за да се осъзная. Какво става? Или по-скоро: Какво, по дяволите става?
Сядам и се опитвам да разчленя характера си и в рамките на цялата аутопсия да установя причината за това мое държание. Тогава неизбежно идват и въпросите. Кое ме кара да се обръщам към тъмната си страна? Колко голяма е тя и дали взема превес над същността ми? Къде е границата между едното Аз и другото Аз? Онова доброто и другото – не дотам добро? Кой я определя и защо? Как мога да спра да я прекрачвам и дали съм единствената, която го прави? Въпрос след въпрос, един след друг се нареждат на опашката за отговори.
И тогава в един даден момент, за мое най-голямо съжаление, осъзнавам, че наистина имам и едно друго Аз. Едно Аз, което стои в ъгъла на моята душа и тайно тайно се надява да му позволя да излезе на светло и да се наиграе на воля. Да руши и да говори. Да руши говорейки. После се отпуска изморено на пода и поглежда цялата бъркотия около себе си и знае, че е време да се прибере отново в ъгъла на душата ми. И го прави. Но оставя на мен да събирам остатъците от играта му. А аз не знам как.
Хора сме и всеки има една такава част от себе си, която опитва да прикрие в определена степен. Питам се, обаче, дали всеки успява? Дали само аз съм тази, която не умее да затваря вратичката към тъмния ъгъл или просто забравям да го направя?

Хармония

And so it is...

Стоя сама и гледам през прозореца. Отчаяно се опитвам да напиша нещо, защото отдавна не съм писала и просто искам да излея душата си на белия лист. Ала нещо не ми се получава. Защо ли? Нямам отговор.

Искам, но не ми се получава. И започвам да усещам някаква празнина в сърцето си. Не заради живота ми. Не и заради мястото в него, което заемам или хората, които са до мен. Заради празнотата в мен. Искам да творя. Искам да напиша нещо, защото обичам да пиша. Обичам да изпълня един празен бял лист с няколкото реда, които да осмислят деня ми. Искам…

И тогава се замислих – понякога просто не става. Понякога човек трябва да се научи да оставя нещата да вървят собствения си ход и да не се опитва насила да промени нещо или някого. В момента, в който го осъзнае,  ще разбере и, че всяко нещо си има свой миг на случване в този живот. Ще  знае и, че този миг винаги идва, когато му дойде времето…

Като низ от мигове...

Винаги съм казвала, че животът е низ от мигове и всеки е независим от другия. Всеки един е малък живот сам по себе си. А ние? Ние представляваме цялата тази съвкупност. Миг след миг. Живот след живот. Изживяваме всеки поотделно и чак накрая на пътя можем да се обърнем назад и да погледнем цялата тази съвкупност, която неусетно се е превърнала в приказка от мигове. И тази приказка е нашият живот...

В момента чета една книга. Книга, наречена "Любов". А в нея пише следното нещо:

"Струва ми се, че независимо какво сме решили, дали да пътешестваме като Марко Поло, или да останем от люлката до гроба на едно място, животът е низ от раждания и смърти. Миговете се раждат, после умират. За да дойдат новите изживявания, старите трябва да си отидат."

Красиво. Нали?

Олеле

Сега виждам колко много време е минало от последния ми пост. Понякога човек просто попада в спиралата на живота и не се усеща как времето си минава. После се обръща и хоп! - минала половин година. 

Понякога си мисля, че наистина няма по-голямо проклятие от това да живееш в интересни времена. В живот и време, което тече без да се усетиш. Не казвам, че нещата, които са ми се случили са лоши или само лоши. В никакъв случай. Но понякога и хубавите емоции са доста изморителни. 

Както и да е. Това, което реших днес да споделя, е една мисъл, на която попаднах. Ще я напиша на английски, защото някак си така ми се струва по-правилно в случая :)

You love someone, you open yourself up to suffering, that’s the sad truth. Maybe they’ll break your heart, maybe you’ll break their heart and never be able to look at yourself in the same way. Those are the risks. That’s the burden.

Like wings, they have weight, we feel that weight on our backs, but they are a burden that lifts us. Burdens which allow us to fly… 

Забърках някаква странна манджа от този пост, но това може би се дължи на манджоподобното състояние на акъла ми в последно време, което от своя страна пък се дължи на краткото обяснение в началото на настоящия пост. Обещавам, че ще се поправя :)))

Лятна равносметка

Такааа… след известен период дойде време за равносметка на моя списък, който направих преди време, защото когато човек се зарича да направи нещо, в действителност трябва да запретне ръкави и да го направи. Не се шегувам. Не бе, сериозно.
Понякога това се случва веднага, понякога с известно отлагане от страна на въпросния човек, ноооо – да се свърши. Това е. Точка.
Е, добре – докъде го добутах с въпросния ми списък от преди година:
Точка 1 – Спрях да търся оправдания за нещата, които правя и закрачих с бавна, спокойна и сигурна походка по пътеката, която стои пред мен.
Точка 2 – Поуспокоих се със себе си и със своя живот. Е, признавам си, не се дължеше на моите свръхестествени способности, а по-скоро сценаристите се намесиха след като им направих подобаваща забележка и тропнах с крак. Сега се справят по-добре. Пу пу пу.
Точка 3 – Е, тук малко отложих нещата. Сега няма да последва оправдание :)
Точка 4 – Не се научих да спя повече, но пък за сметка на това се научих да извличам повече идеи от сънищата си, което на практика си е по-добрия вариант май.
Точка 5 – Хм… ми… без коментар :)
Точка 6 – Е те тая точка ми разказа играта през изминалата година. Оказа се, че не само ги имам тия усещания, ами се оказват и много верни. Послушах ги няколко пъти и направих добре. БЕЛЕЖКА – Да продължавам да го правя и занапред.
Точка 7 – Една от най-важните. Евстати все още витае около мен и се надявам да продължава така през целия ми живот. 

Ако някой случайно го интересува кой е Евстати, ето (плод на прекрасното въображение на един от най-важните хора в живота ми): 

"Яздех по пътехата, привел гръб над кривокраката си кобила, когато внезапно иззад един от огромните дъбове наоколо изскочи един жираф и ми извика:

- Ей, брато, да си ми виждал някъде по пътеката gsm-а, щото май съм го затрил някъде, докато тичах към къщата на баба ми - старата костенурка Брумхилда. Пък трябва да й звънна, понеже й обещах да съм при нея до 2 часа, а вече минава 3 - погледна той лъскавия си часовник с героично извъртане на шията и изсумтя раздразнено.

Примигнах няколко пъти в недоумение. Първо - по тия географски ширини жирафи нямаше, още по-малко в дъбови гори. Второ - тоя отгоре на всичко говореше, баба му беше костенурка и при мисълта как влиза да си плати сметката за gsm-а в някой благоприличен офис на "Витошка", ми се зави свят и се строполих на земята в несвяст.

Събудих се с писъци - всичко беше наред, просто съм сънувал.

Обърнах се, мляснах по бузата спящата до мен жаба надигнах се и извиках на джуджетата да се размърдат и да направят кафе и закуска, преди да е дошъл еднорогът Евстати за поредната партия табла. Предстоеше един спокоен и обикновен ден."