"Будистки плаж", Васил Георгиев

Някъде там, в далечината, отвъд мъглата, има един плаж. Място, на което се намира Буда и съзерцава морето. Съзерцава и целия свят. Разхожда се и с всяка стъпка отпечатва словото си върху пясъка. Ако някой мине в този миг, точно преди вълната да отмие стъпките, ще види една пясъчна книга от всичките слова на Буда. Ще долепи ръка до мокрия пясък и ще се докосне до самия будизъм. До един будистки плаж.

А тук в ръцете ми стои един друг, по-различен и все пак будистки плаж. Плаж, в който късчета от нечие съзнание се преплитат и образуват неспирна поредица от думи и усещания. Малки хапки от (не)реалността. Низ от трисекундни кадри*, след които оставаш с едно парещо усещане като от шамар. Някой е привлякъл вниманието ти, събудил е любопитството в душата ти, уловил е съзнанието ти, измъкнал ги е от реалността и ги пренесъл в нереалното. А след това с един замах те е запратил отново в света, където, може би за съжаление, всичко е възможно. И след това отново. И така 25 пъти. Точно толкова са необходими, за да затвориш последната страница. 

А този някой е Васил Георгиев.

Горещо препоръчвам „Будистки плаж”, защото след прочита й със сигурност ще се появи едно „Ами ако?” в съзнанието ви. И то може да бъде реално или нереално. Може да ви издигне или да ви съкруши. Да ви въвлече в един различен свят отвъд мъглата или да ви остави там, където сте били. Решението е само ваше. 

* "В днешните американски екшъни или филмите, които минават за такива, нито един кадър не трябва да трае повече от три секунди." 

  Това не е краят на книгите / Умберто Еко и Жан-Клод Кариер, взел интервютата Жан-Филип дьо Тонак

Факти-макти, Vol.2

Днес ме мъчи някакво главоболие. Странно, но установих, че не се дължи на провежданата стачка на бръмбарите в черепната ми кутия. Следвайки максимата, че "клин клин избива" се отдадох на някаква главоблъсканица (но този път не буквална и не в стената). Та, главоблъскайки се из интернет, реших да ви споделя нещо ужасно важно.

Знам, че много ви интересува и затова ще ви кажа, че стотното число от числата на Фибоначи е 354224848179261915075.

Кой знае, някой ден може да ви потрябва и аз да съм ви спасила живота :)

П.С. - Факти-макти, Vol.1 се намира тук.

Вкъщно

Уютно ми е. Топло и чаено. 

Поглеждам през прозореца. Навън е цветно и красиво.

Всичко изчезва за секунди. Остава само уловеният миг.

Между кориците

Така и така сме на темата за скритите неща, реших да ви покажа какво може да намери човек между страниците на книгите. Буквално.

Навън е студено. Духа вятър. Вали дъжд. Ледените капки мокрят падналите на улицата листа. Есен е. Но не онази топла, златна есен. Навън е студена, неприятна, мрачна и умираща есен.

Вътре е топло. Приятно. Ти седиш на дивана до прозореца. До теб има чаша чай. Поглеждаш през стъклото навън и с радост отпиваш глътка топлота. Поставяш чашата на масата и обръщаш следващата страница на книгата в ръката ти.

След известно време затваряш книгата и без да се усетиш прибираш хартиената опаковка от чая между страниците. Тя остава там и заживява нов живот. Превръща се в част от книгата. Слива се с нея и придобива формата й.

И така до деня, в който някой друг не я намери и не се зачуди кой е поставил опаковка от чай в книга. И най-вече – защо? Дали този някой ще усети вашата емоция? Ще почувства ли топлината, която и вие сте чувствали в този момент? Дали?

Замисляли ли сте се колко много неща биха могли да бъдат скрити и намерени по този начин?

Един търговец на книги със сигурност е. И е започнал да ги събира. Всякакви неща във всякакви книги. Безброй емоции между страниците.

Майкъл работи в семейната книжарница. Търгува със стари книги. Още от седемгодишен прекарва времето си между книгите. Вече е пораснал. Собственик е на семейния „бизнес” и продължава да прекарва дните си сред книгите. И сред техните скрити съкровища.

Един ден решава да покаже нещата, които е намерил и прави този сайт. Впоследствие идва идеята и за книгата.

Сърдечно ви препоръчвам да се отбиете на сайта и да разгледате неговата съкровищница.

Кой знае, следващия път, когато попаднете на подобно съкровище, може да го запазите и вие. 

Снимките са от страницата на Майкъл: http://www.forgottenbookmarks.com

Съдържанието на един сейф

Оказва се, че всеки един от нас може да крие някакви скрити заложби. И като казвам скрити, имам предвид наистина скрити. Заключени в сейф, за чието съществуване никой не знае. 

Наскоро четох статия за една съвсем обикновена детегледачка, която в свободните си дни е обикаляла по улиците и е снимала със своя фотоапарат. И никой нямаше да знае за съществуването на огромния й архив от кадри, ако случайно един друг човек не искаше да напише книга. В търсене на кадри за нея този човек попада в заложна къща и вижда няколко кашона, пълни с непроявени черно-бели филми. 

И какво се случва? Въпросният 29-годишен Джон решава да купи кашоните с надеждата да намери кадри за своята книга. 

А какво не се случва? Джон не намира кадри за своята книга. 

Вместо това попада на творчеството на една никому неизвестна жена. На една бъдеща легенда, както се очертава, защото вече галерии и музеи от цял свят се избиват, за да излагат нейните творби. 

Вивиан Майер. Така се казва тя. 

До скоро никой не беше чувал името й. В това число и аз. И като един огромен почитател на уличната фотография бих наредила мис Майер сред редиците на Картие-Бресон и Брасай. Че и на още доста. Със своя непретенциозен стил покойната мис Майер би издухала доста гръмки имена във фотографията. 

А коя е тя? 

Родена е през 1926 година в Ню Йорк. Израстнала във Франция. След години се връща отново в Голямата ябълка и накрая попада в Чикаго, където 40 години работи като детегледачка. Общо взето една съвсем обикновена житейска история, която крие зад себе си един съвсем необикновен талант. И като капак на всичко талант, който дори самата Вивиан не признава. Затова прилежно прибира всеки един изщракан филм в сейф. И така до деня, в който вече не може да плаща таксата за него и цялото й скрито съкровище попада в онази заложна къща. Останалото е история. 

Както казва любимият ми герой Форест Гъмп: „Животът е като кутия с бонбони. Никога не знаеш какво ще ти се падне.” 

Затова дерзайте. Вадете скелетите от килера и давайте смело напред преди да е станало твърде късно. 

Кадрите са от официалния сайт на Вивиан Майер:

www.vivianmaier.com

"Дванайсет странстващи разказа", Габриел Гарсия Маркес

Каквото и да си говорим Маркес си е Маркес. Ей тук съм споделила мнението ми за него. Повече няма да ви досаждам да обяснявам колко е готин и велик. Щото е такъв, де.

След  доста години на очакване най-накрая си имаме негово ново българско издание. Аз, разбира се, веднага се втурнах в първата възможна книжарница и гордо си го закупих.

„Дванайсет странстващи разказа” на издателство Лъчезар Минчев.

Още от заглавието всичко си ми дойде на мястото.  А след прочита на разказите (всичките дванадесет), вече със сигурност всичкото и мястото се бетонираха в мен. 

А самите разкази са като приказка. Всеки един от тях е изключително въздействащ сам по себе си. Затова се и чудя какво да препоръчам на следващия читател-пациент.  Дали да ги приеме еднократно и в голяма доза или бавно по един на ден. Аз направих второто, защото всеки един от тях те заковава в оная магнетична реалност, в която може да те запрати само този странен колумбиец и след това ти трябва известно време да се завърнеш на този свят. Да се съвземеш и да осъзнаеш, че простотата, която се крие в разказите на Маркес, всъщност е ядрото на нашата вселена.

Останалото го оставям на вас.

А защо дванадесет, защо странстващи и защо разкази ще разберете от самия Маркес, който започва обяснението си така:

„Дванайсетте разказа в тази книга написах през последните осемнайсет години. Преди да придобият сегашния си вид, пет от тях бяха журналистически бележки и сценарии за филми, единият от които за телевизионен сериал. Друг разказах преди петнайсет години в едно интервю, приятелят ми го записа, после го публикува, а аз преработих отново неговата версия. Това бе изключително творческо изживяване, което заслужава да бъде обяснено дори само за децата, които искат да станат писатели, когато пораснат, за да разберат отсега колко неутолим и изгарящ е писателският порок.”

За странните занимания на писателите

Не знам за вас, но аз определено съм изпадала в ситуация, в която съм си била главата в стената и съм се чудила какво правя с този мой живот. За къде съм се запътила и какво ще правя през това време. Ей такива работи.

И с оглед здравословното ми състояние и запазване целостта на черепната ми кутия, бързо бързо се обръщам към биографии на разни известни хора, които са намерили пътя си и са постигнали разни невероятни неща. Така се вдъхновявам, защото доста голяма част от тези хора, да не кажа всичките, преди да стигнат до повратната точка в живота им, след която вече могат да служат за вдъхновение на такива като мен, са се занимавали с някакви други не чак толкова велики неща :)

Ето, например, с какво са се занимавали някои известни писатели преди да станат такива. Добре, че им е дошъл акъла в главата, защото без техните творби щяхме да сме за никъде.  

Стивън Кинг, например, е бил чистач в гимназия. Той е типичен пример за това как трябва да извличаме положителното от всяка ситуация, защото съм сигурна, че този му опит е помогнал за написването на „Кери”.

Джон Стайнбек е работил в рибарник на езерото Тахо. Положителното тук е, че по време на организираните от него обиколки на езерото, срещнал първата си съпруга Карол Хенинг.

Уилям Фокнър е бил началник на пощенска служба. Виж, за тази позиция не мога да разбера кое му е положителното :)

Откъдето и да го погледнеш Джек Лондон си е бил направо крадец или по-романтично казано „стриден пират”. Крадял е стриди от големи производители и ги е продавал на пазарите в Оукланд. Доста вдъхновяваща „професия”.

Странното решение на Кен Киси да печели пари ме заби в тъча. Излиза, че „Полет над кукувиче гнездо” си има реална причина да се появи на този свят, защото господин Киси се е подлагал на психо експерименти в ЦРУ в началото на 50-те години на ХХ век. При това доброволно. Край на коментара.

Уилям Бъроуз пък е бил унищожител на хлебарки и други гадинки в Чикаго. Дано да му е помогнало, защото на гадинките със сигурност не е.

А Джоузеф Хелър е чиракувал на ковач. Добре че не си е треснал главата с някой чук.

Кърт Вонегът, от своя страна, е бил един доста негативен герой. Продавал е коли на Кейп Код. Добре, че поне не са мили само коли, ами SAAB иначе нямаше да го харесвам.

Със сигурност има и други истории, но и тези са достатъчни да вдъхновят деня.

Мисля си колко е хубаво, че ги има тези и още много хора да ни дават добър пример, защото иначе щяхме да си останем само с едното биене на главата в стената, което откъдето и да го погледнеш си е доста болезнено занимание.